Владика Николай

 


Николай Александрович Романов[1]

В края на 19 век Русия получава уникален шанс за ново развитие в лицето на руския цар Николай Александрович Романов, качил се на престола през 1894 година.

Николай II е бил наистина уникален човек и управник. Притежавал фин интелект, бил завършена духовна личност. Това е изключителен пример за нравствена хармония, пример за проста, силна и неразделна любов към Бога и към Русия. Можело е всичко да му отнемат, да го подложат на всякакви изпитания, но не е било възможно да го принудят да измени на Бога и да предаде любовта си към Отечеството.

Появяването на подобен човек на руския престол било напълно неочаквано за неговите съвременници, които не успели го оценят по достойнство, не могли да го разберат.

Сега личността на последния руски цар отново се появява във фокуса на обществения интерес. Познаването на неговия земен път е нужно и важно за тези, които искат да осъзнаят руската история като история за съдбата на руския народ, които искат да осмислят “какво е станало“, защото без това е невъзможно да се разбере „защо така е станало“.

„Борбата за царя“, възстановяването на истината за него - това е борба за Русия, за руската култура, защото културата (и руската в частност), в своите висши проявления представлява отражение на връзката между човека и Бога. И най-ярък пример за дълбочината, предаността и значимостта на подобна връзка е оставил завинаги в паметта ни Николай II.

Детство и юношество

Николай Александрович Романов е роден на 6 май 1868 г. в деня, когато православната църква отбелязва паметта на Свети Йов Многострадални[2] . Той отдавал голямо значение на това съвпадение и през целия си живот изпитвал „дълбока увереност“, че „е обречен на страшни изпитания“.

Николай бил най-големият син сред петте деца на император Александър III и императрица Мария Фьодоровна и наследник на Руския престол.

Възпитанието и образованието на престолонаследника Николай ставало под личното ръководство на неговия баща, върху основата на традиционната религия и в спартански условия. Бащата приучавал сина си да спи на обикновени войнишки легла с твърди възглавници, сутрин да се облива с хладка вода, да закусва с обикновена каша.

Учебните занятия се водели в продължение на тринадесет години по щателно разработена програма. Първите осем години били посветени на предметите от гимназиалния курс, като изучаването на класически езици било заменено с елементарни основи на минералогията, ботаниката, зоологията, анатомията и физиологията. Специално внимание се отделяло на изучаването на политическа история, руска литература, френски, английски и немски езици, които Николай овладял до съвършенство.

Следващите пет години били посветени на изучаването на военното дело, юридически и икономически науки, необходими за един държавен деец. Преподаването на тези науки ставало от най-добрите световно известни руски учени.

Всички преподаватели отбелязвали голямата упоритост и търпение на своя високопоставен ученик. Той притежавал изключителна памет и остра наблюдателност. Той запомнял завинаги ведъж прочетено или чуто нещо. Същото се отнасяло и за хората, имената им и техните длъжности.

За да може бъдещият император да се запознае на практика с войсковия бит и порядъка в строевата служба, след приключването на теоретичната подготовка баща му го изпратил на военно обучение. Отначало Николай служил две години в редовете на Преображенския полк, след това на два летни лагера служил в редовете на кавалерийския хусарски полк и в артилерията.

Николай бил роден за офицер. Той спазвал традициите в офицерските среди, свято спазвал военните устави и изисквал същото от другите. Към всички свои задължения престолонаследникът Николай се отнасял сериозно и добросъвестно, което му създало голяма популярност в средата на офицерите от неговия полк и сред редовите войници.

Николай Александрович не е ценил нито едно от своите звания така, както званието полковник, за което го представил баща му след завършването на военната служба. Той запазил това звание, дори когато вече бил главнокомандващ на армията.

Александър III още от съвсем ранна възраст въвеждал сина си в управленските дела на страната, като го канел да участва в заседанията на Държавния съвет и на Комитета на министрите.

В образователната програма на бъдещия цар влизали и многобройни пътешествия из различни области в Русия, които Николай извършвал заедно с баща си.

През октомври 1890 година на 22 годишна възраст Николай се отправил за първи път на самостоятелно далечно пътешествие. Достигайки до Владивосток по сухоземни и водни пътища, той посетил Австрия, Гърция, Египет, Индия, Сиам, Китай, Япония. С това пътешествие, продължило девет месеца, завършило тринадесетгодишното обучение на бъдещия Руски император. То давало на наследника възможност да установи лични дипломатически отношения с известни династии както на Запад, така и на Изток, а също така да укрепи контактите на Русия с други страни.

Връщайки се в столицата, след като пропътувал цял Сибир, принцът бил назначен за председател на Комитета по изграждане на Сибирския железен път, в задачите на който влизало и общо развитие на Сибир, в това число и на далечните сибирски владения. Естествено, тези въпроси специално привличали неговото внимание и му били познати не само защото е чувал за тях. В бъдещият цар вече се формирало разбирането за важността на развитието на този край.

В края на 1892 година наследникът станал председател на специалния Комитет по доставка на помощи за населението на губерниите, пострадали от липсата на реколта; този комитет събрал дарения на стойност повече от 13 милиона рубли, от които пет милиона златни рубли дарил от своето наследство самият Николай Александрович, в помощ на гладуващите.

Качване на престола

Николай II се качил на престола малко по–рано от очакваното поради преждевременната смърт на неговия баща.

Малко са хората, които са познавали царя преди да седне на престола. Разбира се, на всички било известно, че той е на 26 години, че по своя ръст и фигура по-скоро прилича на майка си, императрица Мария Фьодоровна; че има чин „полковник“ от руската армия; че е направил необичайно за времето си пътешествие из Азия и е имало покушение върху него в Япония, извършено от азиатски фанатик. Знаели също, че е сгоден за принцеса Алиса Гасенска, внучка на Кралица Виктория, че годеницата му е пристигнала в Ливадия преди самата смърт на Император Александър III. Но обликът на новия Монарх оставал неясен за обществото.

Общуването с младия цар се оказало за мнозина неочаквано откровение. Николай II съумял достатъчно бързо да се справи с първоначалното си смущение и започнал да провежда самостоятелна политика, с което предизвикал недоволството на част от своето обкръжение, което разчитало, че ще може да влие на младия управник.

Основа на държавната политика на Николай II била продължаването на стремежа на неговия баща „да придаде на Русия по-голямо вътрешно единство по пътя на утвърждаване на руските елементи в страната“.

Царуването на Николай II било продължение на това, което утвърждавал още през 1765 г. фелдмаршал Миних: „Руската държава има това преимущество пред останалите държави, че се управлява от самия Бог. Иначе е невъзможно да се обясни как тя все още съществува“.

Коронация. Ходинската трагедия

По законите на Руската империя царят започвал да управлява веднага след смъртта на своя предшественик. Това било по земния закон. Но съществувал и друг, свещен закон. Той влизал в действие след акта на миропомазване, когато управникът отправял молитва към Всевишния пред олтара, молейки Бог да даде премъдрост в управлението на царството. Именно в този момент царят получавал Висшето благословение. Затова и коронацията била голямо национално събитие, провеждащо се една-две години след възлизането на престола и за него винаги дълго се готвели.

Коронацията на цар Александър II се състояла на 14 май 1896 година в Успенския събор на Московския Кремъл.

От тази минута, изключителна и много тържествена за царя, той се почувствал като истински Божий помазаник; коронацията била за него пълна с дълбок смисъл. Царят записал в дневника си: „Всичко, което се случи в Успенския събор, въпреки че изглежда като истински сън, не се забравя цял живот“. От детството си „обречен“ на Русия, в този ден той се „венчал“ за нея.

На четвъртия ден след коронацията по традиция трябвало да се състоят тържества за народа: на Ходинското поле пред градските московски стени били наредени огромни маси. Граждани и селяни били поканени на богата празнична трапеза като гости на императора, след което обикновено пеели и танцували на поляната. Около обяд трябвало да дойде царят със своето семейство, за да вземе участие в празненството. В ранното утро, още преди разсъмване, на Ходинското поле се събрали повече от половин милион човека. Някой пуснал слух, че ще се раздават подаръци, но няма да стигнат за всички. Хората се втурнали напред, започнали да се блъскат. Създала се луда паника, хиляди били ранени, много били задушени до смърт. Полицията била напълно безсилна пред такова струпване на хора.

Николай Александрович и неговата съпруга Александра Фьодоровна дълбоко страдали заради случилото се. Първата им мисъл била да отменят бала в чест на коронацията, който трябвало да се състои при френския посланик, както и всички останали тържества. Но царят станал заложник на етикета и протокола. Казали му, че отмяната на празненствата ще представлява от дипломатическа гледна точка оскърбление и че този бал е необходим заради заздравяване на отношенията между държавите. Николай Александрович неохотно се съгласил, но той самият, Александра Фьодоровна и цялото царско семейство прекарали целия ден в московските болници, посещавайки ранените, много от които страдали и със сълзи на очи молели царя да прости на тях „неразумните“, развалили „такъв празник“.

Николай Александрович не обвинявал обикновените хора. Той разпоредил да раздадат по 1000 рубли (доста голяма сума за онова време) на всяко семейство, в което имало загинал на Ходинското поле, определил персонални пенсии за семействата на загиналите и осакатените, създал специален приют за осиротелите деца, а разходите за погребенията платил от собствените си средства.

Проведено било щателно разследване на събитията и виновните за трагедията понесли своето наказание.

 

Личността на императора

 

Многобройните свидетелства на съвременниците на Николай II, записите в дневниците и обширната преписка на царя свидетелстват за човек, притежаващ много силен дух, забележителни душевни качества и определени черти на характера, които са необходими на всеки управник.

Николай II имал завидно самообладание, вътрешно бил извънредно упорит и непоколебим. За степента на неговото самообладание може да се съди по това, че никога не са го виждали нито силно ядосан, нито оживено радостен, нито дори в състояние на повишена възбуда.

Веднъж министърът на външните работи изказал своето учудване по повод на спокойната реакция на царя към човек, който не бил много привлекателен в нравствено отношение, на липсата на каквато и да е лична раздразнителност по отношение на този човек. На което императорът отговорил: „Много отдавна успях да накарам онази струна на личната раздразнителност да замлъкне напълно. С раздразнителност не можеш да помогнеш, освен това една рязко произнесена от мен дума би звучала по-обидно, отколкото ако е произнесена от някой друг“.

Немският дипломат граф Рекс считал царя за човек духовно надарен, с благороден начин на мислене, внимателен и тактичен. „Неговите маниери - пише дипломатът - са толкова скромни и той толкова малко показва външна решимост, че е лесно да се направи извода, че му липсва силна воля; но хората от неговото обкръжение уверяват, че той има твърда воля, която умее да прокарва в живота по най-спокоен начин“.

В своите спомени бившият президент на Френската Република Емил Лубе пише за Николай II следното: „За руския Император казват, че е податлив на всякакви влияния. Това е дълбоко невярно. Руският Император сам провежда в живота своите идеи. Той ги защитава с постоянство и с голяма сила. Той има зряло премислени и щателно изработени планове и се труди непрестанно за тяхното осъществяване“.

За упоритата и неизтощима воля при осъществяване на плановете си говорят повечето от хората, които са познавали царя. Докато планът не е осъщестен, царят постоянно се връщал към него, постигайки своето. Историкът С.С. Олденбург написал по този повод, че „царят има желязна ръка облечена в кадифена ръкавица. Волята му била като гръмотевичен удар. Тя не се проявявала като взривове и бурни сблъсъци; тя по-скоро напомняла на неуклонния бяг на високопланински ручей към равнината на океана. Той заобикаля препятствията, отклонява се встрани, но в края на краищата с неизменно постоянство се приближава към своята цел“.

Сред качествата на царя, необходими за държавната дейност, била огромната му трудоспособност. В случай на необходимост той можел да работи от ранно утро до късна вечер, изучавайки многобройните документи и материали, постъпващи до него лично. В тази нелека работа той виждал изпълнението на своя дълг и не отстъпвал от него. „Аз никога няма да си позволя да легна да спя - казвал царят- преди да разчистя напълно работната си маса“.

Притежавайки жив ум и широк кръгозор, царят бързо схващал същността на разглежданите въпроси. Неговата изключителна памет му помагала не само да запомня събитията и основните идеи на документите, но също така да помни по лице повечето от хората, с които му се налагало да се среща, а тези хора били хиляди.

Бидейки сам прекрасен образец на мекота и отзивчивост към нуждите на другите, царят възпитавал и децата си в същия дух. „Колкото по-високо е положението на човека в обществото казвал той - толкова повече трябва да помага на другите, без да им напомня за своето положение“.

Много историци и държавни дейци отбелязват необикновеното лично обаяние на Николай II. Той не обичал тържествата и гръмките речи, етикетът му бил в тежест. На него не му харесвали показните и изкуствените неща и всякакви широко разпространявани реклами. В тесен кръг, в разговор очи в очи, той можел да очарова събеседниците си, било то висши сановници или работниците, които посещавал в работилниците им. Неговите големи сиви лъчисти очи допълвали речта му, гледали право в душата. Прекрасното му възпитание още по-добре подчертавало тези природни дадености.

На царя били присъщи най-високо чувство за отговорност и чувство за дълг пред Русия и народа. Още в първите години на управлението си Николай II се убедил в отсъствието на тези качества у много хора, които, заемайки важни постове, давали клетва с обещанието „до последната си капка кръв“ да служат на „Негово Императорско Величество“. Когато обаче възниквали проблеми или затруднения, те подавали оставките си.

Царят и Царицата възприемали живота със смирение и показвали много рядко срещано за това време молитвено усърдие. Те вземали живо участие в развитието на руската святост.

Николай II изиграл огромна роля в църковния живот на Русия, много по-голяма, отколкото неговите царствени предшественици. Дълбоката вяра на царя, неговите постоянни поклонничества пред православните светини го сближавали с коренния руски народ. По време на царстването на Николай II били прославени повече светии, отколкото за целия 19 век. Най-известният случай, това е канонизацията на преподобния Серафим Саровски. Построени били хиляди нови църкви. Броят на манастирите се увеличил от 774 г. в началото на царстването му до 1005г. през 1912 г.

„В основата на всички възгледи на император Николай II лежали Вярата в Бога и в дълга за Царско служение – писал историкът С.С. Олденбург. Той считал, че върху него лежи отговорността за съдбата на Русия, че той отговаря за нея пред Престола на Всевишния“.

Веднъж императорът казал за себе си следното: „Ако ме виждате толкова спокоен, то е защото аз имам непоколебима вяра в това, че съдбата на Русия, моята собствена съдба и съдбата на моето семейство са в ръцете на Господ. Каквото и да се случи, аз се прекланям пред Неговата воля“.

За благото на народа

Личността на всеки държавен деец се разкрива пред нас чрез неговите замисли и дела.

По време на управлението на Николай II Русия започнала да се превръща в аграрно-индустриална държава. В икономическата, социалната, културната – във всички области на живота - ставали динамични промени. Ще спрем своето внимание на две направления от дейността на царя.

Идеята за всеобщ мир

Идеята за всеобщо и пълно разоръжаване принадлежи на Николай II. Дори само този исторически почин му дава право на безсмъртие.

Към лятото на 1898 г. по поръчение на царя било изготвено Обръщение към всички страни по света. В него в частност се казвало: „Да се сложи край на непрекъснатото въоръжаване и да се намерят средства, да се предупреди за нещастието застрашаващо целия свят – такова е висшето задължение на всички държави“.

Русия излязла с предложение да се свика всеобща мирна конференция. За организирането на тази конференция била извършена огромна работа. Обаче политическото мислене на повечето държавни дейци на страните-участнички в мирната конференция било свързано с доктрината на неизбежните войни и военното противопоставяне. Основните предложения на Николай II не били приети, въпреки че по отделни въпроси бил достигнат определен прогрес - забранява се използването на най-варварските методи за война и е учреден постоянен съд за мирно разрешение на спорове чрез посредничество и арбитражни производства. Последното учреждение станало първообраз на Лигата на Нациите и на Организацията на Обединените Нации.

Борбата с пиянството

Още от своето юношество царят бил проникнат от убеждението, че пиянството е порок, който разединява руските хора и че дълг на царската власт е да се бори с този порок. В края на 19 век царят започнал да провежда реформи, насочени към изкореняване на пиянството.

С тази цел започнало създаването на така наречените „попечителства за народна трезвеност“. Целта на тези общества била „борбата с пиянството, а също така разпространението на християнската нравственост и благочестие сред воинските чинове“.

В състава на попечителствата били привлечени представители на духовенството, на административната и съдебната власт, обществени учреждения и частни лица. Попечителските организации получавали парични средства от хазната, за да осъществяват своята дейност.

Царят отделял специално внимание на трезвеността в армията.

В края на 1908 година в армията обявили водката за незаконна. По заповед на военното ведомство водката се заменяла с леко гроздово вино.

През 1914 година, малко преди началото на Първата световна война, влязла в сила нова заповед, която се наричала „Мерки против употребата на спиртни напитки в армията“. Във въоръжените сили на страната бил наложен извънредно строг сух закон.

През януари 1915 година Държавната Дума утвърдила без възражения бюджета за текущата година, без в него да е предвиден доход от продажбата на спиртни напитки.

Съдбата на монарха

Започвайки от 1904 година на Николай II рядко му се е случвал ден, в който да има на какво да се зарадва.

През февруари започнала война между Русия и Япония за контрол над Манджурия и Корея. Руската армия понасяла тежки загуби.

В началото войната обединила всички партии и целия народ. Но веднага щом от фронта започнали да идват съобщения за загуби и неуспехи, ситуацията започнала да се променя. Всички едва ли не поголовно започнали да изразяват недоволство, искали промени.

Царят не веднъж е мислил за въвеждане на конституция и стигнал до такова заключение: „При ниската култура на народа в покрайнините на страната, при еврейския въпрос и т.н. само самодържавието може да спаси Русия. Още повече, че мужикът няма да разбере конституцията, но ще разбере само едно – че царят е с вързани ръце“

На 9 януари в Петербург станали кървави събития, които получили името „кървавата неделя“. И въпреки, че не било своевременно съобщено за тях на царя, той не искал да прехвърли отговорността върху другите. Той поръчал на министрите да съберат делегация от работници от различни заводи и на 19 януари я приел в Царско село и в специална реч изразил своето отношение към случилото се. „Вие сте позволили да бъдете въвлечени в заблуждение и лъжа от изменници и врагове на нашата страна - казал царят. Стачките и метежните сборища само възбуждат тълпата към такива безредици, които винаги са принуждавали и ще принуждават властите да прибягват до военна сила, а това неизбежно води до невинни жертви. Зная, че животът на работника не е лек. Много неща трябва да се подобрят и уредят. Но да ми заявявате своите нужди чрез метеж е престъпно“. В същото време царят разпоредил да се опуснат 50000 рубли в помощ на семействата на пострадалите на 9 януари.

През лятото станало още едно събитие, което потресло императора. Разбунтувал се екипажът на броненосеца „Княз Потьомкин-Таврически“. Матросите пребили офицерите и завладяли кораба, заплашвайки с безредици в града.

Обществените дейци вече открито призовавали за въвеждане на конституция и скоро делегация от либералните кръгове връчила на царя своите искания. Към този момент монархът вече бил готов за въвеждане на представителен орган на основата на избори. Той се обърнал към делегацията със следните думи „Аз скърбях и скърбя за бедствията, които войната донесе на Русия и които освен това трябва да бъдат предвидени, както и за всички наши вътрешни неуредици. Отхвърлете съмненията: волята ми - царската воля - да се свикат избори от народа е непреклонна. Нека, както е било по-рано, да се установи единение между царя и цяла Русия, да има общуване между мен и хората, което да бъде в основата на порядък, отговарящ на самобитното руско начало. Надявам се, че ще ми съдействате за извършването на тази работа“. Манифестът от 17 октомври 1905 г. бил израз на царското решение.

През март 1906 година се провели избори за Първата Държавна Дума. В новата редакция на „Основни закони на руската империя“ вече не стояло положението, че властта на императора е неограничена. Вече никакъв изработен от правителството законопроект не можел да бъде приет без одобрение от Думата и Държавния съвет. „Аз отлично разбирам, че си създавам не помощник, а враг“- казал царят на председателя на Съвета на министрите С.Ю. Витте, - но се утешавам с мисълта, че ще успея да възпитам държавна сила, която ще се окаже полезна с това, че в бъдеще ще обезпечи на Русия път за спокойно развитие, без рязко нарушаване на устоите, върху които тя е живяла толкова време.“ На тези надежди не е било съдено да се сбъднат.

Отричането

Когато през 1914 година Австро-Унгария обявила война на Сърбия, Русия се застъпила за малкия славянски народ. Така започнала Първата световна война.

Началото на войната донесло на руснаците успехи на фронта и страната била обхваната от ликуващ патриотичен подем.

Но скоро настъплението на нашите войски било спряно, а загубите започнали да се увеличават. По върховете на обществото - както в Главното командване, така и в столицата, започнало поредното брожение. От неудачите на фронта се възползвали революционерите, които разгърнали своята пропаганда на фронта и в тила. Немците бързо се придвижвали към центъра на Русия; при тези условия, желаейки да повдигне духа на войските, Царят поел върховното командване и се преместил в Главната квартира, разположена в Могильово. С него на фронта заминал и престолонаследника Алексей. Трябвало да се положат неимоверни усилия, за да се укрепи армията и да се подобри положението на фронта. През 1916 година „унищожената“ руска армия отговорила с мощна канонада и с най-силното настъпление.

Военният министър на Англия отбелязал успехите на Русия. Той написал: „Малко са епизодите от Великата война, които са по-поразителни от възкресяването, превъоръжаването и възобновяването на гигантското усилие на Русия през 1916 г. През лятото на 1916 година Русия, която 18 месеца преди това беше напълно обезоръжена, която през 1915 година преживя редица страшни поражения, действително съумя със собствени сили и с използване средствата на съюзниците, да извади на полето – да организира, въоръжи и снабди - 60 армейски корпуса вместо 35, с които тя започна войната“.

Генерал Н.А. Лохвицки казва по този повод: „Девет години бяха нужни на Петър Велики, за да превърне нарвските победени в полтавски победители. Последният Върховен Главнокомандващ на Императорската армия – Император Николай II направи същото нещо за половин година. Но неговата роля беше оценена и от враговете му, и между Царя и неговата Армия и победата „застана революцията“.

„Най-трудният и най-забравеният подвиг на Император Николай II - отбелязва С.С.Олденбург- беше този, че той, при невероятно тежки условия, доведе Русия до прага на победата; неговите противници не му позволиха да прекрачи този праг“.

Събитията, непосредствено свързани с отричането на Николай II, започнали на 14 февруари 1917 година, когато недоволни от оскъдицата в живота по време на войната тълпи излезли по улиците на Петроград с лозунги „Долу войната!“, „Да живее републиката!“. Народът искал хляб, който с престъпен замисъл не бил доставян в града и нарочно не го продавали в магазините. Започнали грабежи по магазините, погроми над хлебарниците, пребивали и убивали стражарите. Полицията нямала сили да пресече безредиците. Започнал народен бунт.

Дори и до този момент Император Николай II не можело да бъде упрекнат в нерешителност, но в тези метежни дни твърдостта на неговите заповеди за потушаване на предателския бунт в столицата била наистина диктаторска. За потушаване на бунта той заповядал част от войската да се изпрати в Петроград, подписал Указ за преустановяване работата на Държавната дума и на Държавния съвет. Според замисъла на Николай II властта трябвало да се съсредоточи в неговите ръце и в ръцете на неговото правителство, с опората на вярната царска армия.

Но събитията се развивали противно на волята на царя. Неговите заповеди не се изпълнявали. Генералите не изпратили войска в Петербург, под влиянието на пропагандата на бунтовниците войниците на питерските запасни полкове отказали да се подчиняват на офицерите. Думата се възпротивила на указа на Царя и организирала Временно правителство. Заговорът поддържали генералите от Главната квартира и висшето командване на фронтовете, които се обърнали към главнокомандващия „с настойчиви съвети заради благото на Русия и победата над врага да се отрече от Престола“. Императорският влак насила бил изпратен вместо в Могильово на псковската станция със символичното име „Дъно“. Фактически на 28 февруари императорът бил блокиран в своя влак от заговорниците.

На 1 март 1917 година Царят останал сам, практически пленен във влака, предаден и изоставен от поданиците си, разделен от семейството си, което го чакало и се молело за него в Царско село.

„Около мен е предателство, страх и лъжа“ – пише Николай II в своя дневник.

Нямало до него хора, верни на клетвата си и на царя. Всички станали предатели - от редовите войници от питерските запасни полкове до главнокомандващите фронтове и до най-близките роднини – великите князе. Никой не искал да понесе с него бремето на властта, за да удържат Русия на края на раззиналата се пропаст.

Всички уверявали царя, че единствено неговото отричане от престола ще спаси Русия. И пред лицето на измяната Царят пожертвал себе си, вслушвайки се в тези гласове. След гореща нощна молитва пред една икона той се отрекъл от престола. Това се случило на 2 март. „Няма такава жертва, която не бих принесъл в името на истинското благо и за спасението на Русия. Затова аз съм готов да се отрека от престола“- такава телеграма изпратил той на председателя на Думата.

Ето в такива условия е възникнал документът, който фалшиво бил наречен „ Манифест на отричането на Николай II“ и бил публикуван в мартенските вестници на 1917 г. с това фалшиво название. А всъщност това била телеграма от царя … до началника на щаба Алексеев, при това подписана от императора с молив.

Телеграмата на Царя … била последния негов призив към армията. Само някои от командирите я възприели като призив да помогнат на Царя и били готови да се притекът на помощ.

Император Николай II завинаги съхранил в душата си най-главното – вярата в Божия промисъл и предаността към Отечеството. „Аз имам твърдата увереност, че съдбата на Русия, точно както и моята съдба и тази на моето семейство, се намират в ръцете на Бога, който ме е поставил на това място. Каквото и да се случи, аз се прекланям пред Неговата Воля посочвайки, че никога не съм имал друга мисъл освен тази да служа на страната, управлението на която Той ми повери“.

Това не е отричане на царя от престола. Това е отричане на Русия царя.

Прощаване с войските

Генерал Н. М. Тихменьов ни е оставил проникновено описание на прощаването на Николай II с офицерите от Главната квартира, с войниците и офицерите от конвоя, което се състояло в зданието на щаба преди отпътуването на царя от Могильово.

„Точно в 11 часа на вратата се показа Царя... На гърдите (му) висеше само един Георгиевски кръст, който ярко се белееше на тъмния фон на шинела му. Лявата му ръка, със стисната в нея шапка, лежеше върху дръжката на шпагата. Дясната му ръка беше отпусната и силно, забележимо трепереше.

Царят започна да говори… Той говореше със силен и ясен глас, много образно, но силно вълнувайки се, с паузи между отделните части на изреченията. През цялото време дясната му ръка силно трепереше. „Днес ви виждам за последен път - започна Царят, - такава е волята Божия и следствието от моето решение“.

След това той напомни на събралите се за дълга пред Родината, призова ги да се сплотят и да победят страшния враг, с вяра и истина да служат на Временното правителство.

Господарят приключи речта си… Никога не бях виждал такава дълбока, пълна, мъртва тишина в помещение, където бяха събрани няколко стотин души. Като ни се поклони, той се обърна и тръгна към мястото, където стоеше Андреев. Оттам той започна да обхожда присъстващите. Като подаваше ръка на старшите генерали и покланяйки се на останалите, казвайки на някого по няколко думи, той се приближаваше към мястото, където бях аз. Когато беше на няколко крачки от мене, напрежението в залата, което през цялото време растеше, най-после спадна.

Зад Царя някой леко изхлипа. Това беше достатъчно, за да може хлипанията, които присъстващите очевидно не можеха повече да сдържат, да се раздадат едновременно от много места. Мнозина просто плачеха и бършеха сълзите си…. Въпреки това той продължаваше своята обиколка... Когато се приближи към офицерите от своя конвой, той не подаде ръка на никого, може би защото сутринта се беше видял с тях отделно. Затова пък се здрависа с всички Офицери от Георгиевския батальон, които току що се бяха върнали от експедиция в Петроград. Конвулсивните хлипания и викове не спираха. Офицерите от Георгиевския батальон - повечето от тях ранявани по няколко пъти - не издържаха: двама от тях припаднаха. На другия край на залата рухна някой от конвоиращите…“

А когато сваленият цар напускаше зданието на Главната квартира, отправяйки се към автомобила, стотици конвоиращи и войници паднаха на колене, ридаейки с пълен глас. Войниците се прощаваха със своя цар.

Това беше този видим момент на единение, който в светското общество винаги е бил повод за саркастични насмешки. Неговата истинност не се признаваше от никой от „ февруарските герои“. Не вярваха в тази мистична общност и много от длъжностните лица. Виждайки това патетично зрелище, генерал Алексиев застина като омагьосан…

В този последен ден в Главната квартира по лицето на царя неведнъж се появиха сълзи. Вечерта той записва в дневника си: „ Сърцето ми едва не се пръсна!“.

Последният Път

След отричането, се случи обратното на това, за което говореха опозиционерите: започна разложение на народа, който се поддаде на най-ниските си страсти; Русия се понесе към гибелта с неудържима бързина. Нямаше никаква незабавна външна полза от отричането. Царят беше онова мистическо начало, което удържаше силите на злото; сега вече нищо не препятстваше навлизането им в света.

С подписването на отричането започнаха нови изпитания за царското семейство. Царят, заедно със своите близки се оказа задържан под стража в Царско село. Сега им се налагаше да търпят унижения и издевателства от страна на охранителите и от други „нови“ хора около тях. На 31 юли те били изселени от двореца и изпратени в Сибир.

На 6 август царското семейство пристигнало в Тоболск с парахода „Русь“. „На душата ми е толкова неизразимо болно за скъпата Родина, че не може да се обясни“, - тези думи на царица Александра Фьодоровна от нейно лично писмо, изразяват душевното състояние на цялото семейство. Но неговите членове се държали бодро: крепяла ги вярата в Божия промисъл.

През пролетта на 1918 година царското семейство било разделено. От Москва пристигнал болшевишки комисар, който обявил на царя, че ще бъде отведен. Александра Фьодоровна решила да придружи своя съпруг; нейните нравствени мъки достигнали своя предел, защото тя трябвало да се раздели с болния си син. С родителите си тръгнала и царкиня Мария. Раздялата била огромно душевно мъчение за цялото семейство.

Царската двойка била задържана от болшевиките в Екатеринбург. В началото на май довели тук и останалите членове на семейството, заедно с няколко предани слуги. Издевателствата над тях станали още по-изтънчени, но даже някои от озверелите охранители вътрешно се прекланяли пред тяхното християнско смирение и кротост.

На мъчениците им оставало още два и половина месеца живот. Приближавало времето да се изпълни предсказанието на монах Авел[3] , за което царят узнал още през 1901 г.

Комисията, създадена от Временното правителство с цел да намери доказателства за „антинародната дейност на царя“, не намерила нищо, което да го опорочи. Главният следовател В.М.Руднев завършил доклада си с думите: „Императорът е чист като кристал“.

* * *

Би ли могъл царят да напусне Русия и така да спаси семейството си, както са постъпили много от неговите високопоставени поданици?

На този въпрос отговорил сам Николай II. На предложението на полковник А.А.Мордвинов колкото се може по-бързо да замине зад граница, царят отвърнал: „Не, за нищо на света. Аз не искам да напусна Русия, аз твърде много я обичам. В чужбина би било твърде тежко за мен“. Няколко месеца по-късно, след като изтърпява униженията и издевателствата на охранителите по време на заточението, той бил уверен както и преди, че „в такова време нито един руснак не трябва да напуска Русия“.

Когато царят научил, че според условията на Брест-Литовския договор немците изискват царското семейство да им бъде предадено цяло и невредимо, той, по думите на П.Жиляров приел това за оскърбление, а не за помощ. А Александра Фьодоровна полугласно добавила: „След това, което те направиха на царя, аз предпочитам да умра в Русия, отколкото да бъда спасена от немците!“

Като че ли царицата би могла да иска само едно нещо: да се измъкне от заточението и да замине колкото се може по-далеч от Русия, но в нейните писма към Анна Верубова тя изказва съвсем различни мисли: „Боже, колко много обичам своята родина Русия със всичките й недостатъци! Тя ми е по-близка и по-скъпа от много други неща, и аз ежедневно славя Твореца за това, че ни оставиха тук и не ни изпратиха далече“. „Колко съм щастлива, че ние не сме зад граница, а всичко преживяваме с нея (Родината). Както ти се иска да разделиш всичко с любимия болен човек, да живеете заедно и с любов и вълнение да се грижиш за него, така е и с Родината“.

Децата също не си представяли своя живот извън Русия и споделяли със своя народ и радостите, и нещастията. Те познавали не само светлата страна на живота в царските покои, на тях им се наложило да видят кръв, сълзи, страдания, смърт, несправедливост и човешко бездушие.

По време на войната Александра Фьодоровна писала на своя мъж:„ Нашите момичета преминаха през много тежък курс за своята възраст и техните души много се развиха…Те споделяха всички наши душевни вълнения и това ги научи да гледат хората с открити очи, така че това много ще им помогне по-късно в живота. Ние сме едно цяло, а това очевидно се среща толкова рядко в наше време“

Те винаги са били едно цяло, дори когато им се е налагало да се разделят във връзка с държавни дела и военни действия. Би ли могла Александра Фьодоровна да се раздели с мъжа си и с Родината, които беззаветно обичала и да замине с децата зад граница? Би ли могъл царят да напусне страната си? Той си останал капитанът, който не напуснал потъващия кораб. Той си останал Царя, бащата на своя народ и не напуснал своето голямо семейство. И неговите близки останали с него до края.

„Може би е необходима изкупителна жертва за спасението на Русия и аз ще бъда тази жертва – да се изпълни Божията воля!“ – казвал царят през дните, когато мъчително размишлявал за възможността да се отрече от престола заради благото на своя народ. И той пожертвал всичко – най-скъпото, което имал: своето семейство и своя живот.

Николай II и царското семейство изпили до дъно горчивата чаша на земната си съдба. Те изпитали толкова мислими и немислими нещастия и разочарования на земята, че дори най-лютите им врагове нямали какво повече да добавят. Трудно е, според обичайните човешки мерки, да си преставим тежестта на изпитанията преживени от тях.

 

 

 


 

[1]Тази статия е глава от книгата «Покаяние спасёт Россию. О царской семье», авторы Т.Н. Микушина, О.А. Иванова, Е.Ю. Ильина. Главата е дадена със съкращения.

[2]Святият праведник Йов Многострадалний(ок. 2000-1500 преди Р.Х.) – за него се разказва в книгата от Свещеното Писание наречена „Книга на Йов“ Йов бил предан на Бога с цялото си същество. Неговото име се употребява от хората като символ на търпение и огромни изпитания.

[3]Прозорливият монах Авел направил предсказание на Император Павел I“за съдбините на Руската държава“ включително до неговия правнук, какъвто се явява Император Николай II. Повече за това може да се прочете в книгата Благословенная Россия. Пророчества о России. / Авт.-сост.: Т.Н. Микушина, В.И.Полян, Е.Ю. Ильина. – 2-е изд., испр. и доп. – Омск: Издательский Дом «СириуС», 2012. – 232 с.