Иларион

 


Иларион е Владиката на Петия Лъч – лъчът на Истината, Лечителството и Божественото знание.

Той е Йерарх на Храма на Истината, който се намира на ефирния план над остров Крит(Гърция).

В едно от своите предишни въплъщения по времето на Атлантида Иларион е бил върховен жрец в Храма на Истината...

Малко след потъването на континента той пренесъл в Гърция Пламъка на Истината, заедно с предмети от материалната култура на този Храм. Фокусът на Истината, който той установил, станал фокална точка за Делфийските Оракули – посланиците на Истината, които служили под ръководството на Атина Палада в продължение на много години, преди черните жреци да проникнат в Делфийския орден и да извратят даваната Истината. Тогава Братството се отказало от този вид служение на въплътеното човечество, тъй като хората не можели да различат Истината от заблудите.

По-късно Иларион се въплътил като Савел от Тарас, ставайки по-късно апостол Павел. Павел бил гражданин на Каликия (град-пристанище Тарс). Той бил образован юдей, възпитан в Йерусалим, „в нозете на Гамалиил“, който бил Фарисей в синедриона и законоучител.

Познавайки добре пътищата на учението и неговите адепти, душата на Павел, чужда на външната менталност, била привикнала към одухотворяващото въздействие на Словото. Макар че разумът на Павел бил пълен с предубеждения срещу Христос (изградени под влиянието на възпитанието и обкръжението, които не могат безкрайно да се противят на стремленията на душата, ако тя самата не даде своето съгласие за това), образът на апостол Павел, неговата огнена съдба, вече били запечатани в неговия дух.

Каквото и да представлявал Павел външно, вътрешно душата му била готова! И Духът го подготвял, и той самият се подготвял, учейки се прилежно в този и предишните си животи. Знаем, че Владиката Иисус се явил на свети Павел на път за Дамаск. „Светлина от небето, сияеща по-ярко от слънцето, ме освети“, така той описва това на Агрипа. И чул гласа на Владиката, който му казал: „Савле, Савле, що Ме гониш? ... Мъчно е за теб да риташ против ръжена“.[1]

Ето как Владика Иларион възкресява за нас в паметта си своята среща с Христос в тогавашния си живот:

„Ние го наричахме Иисус Христос. Бяхме призвани от него, както сте призвани вие днес. Спомням си как дойде при мен, когато ми даде пълномощия за Словото си. Въпреки това на пътя за Дамаск той първо ме посрами, от което аз отчаяно се нуждаех, за да се преклоня пред моя собствен Христов пламък, който той ми откри. Даде ми също така ключа за медитация върху пламъка, за да мога да вървя по неговите стъпки като служител на Петия лъч – лъча на науката, лечителството, апостолството и проповядването на Словото.

Аз често се чувствах и в ръцете, и в краката, и със сърцето си като Херкулес, когато се борих с низходящите спирали на Земята, с атеизма, агностицизма, интелектуалната гордост и злобата срещу пророците и Святия от Бога, съвсем отскоро дошъл при нас. И все пак помнех, че някога самият аз бях сред тях. Присъщата ми някога прекомерна гордост и умишленото ми противопоставяне на волята на Бога винаги ще горят в моята памет като напомняне за нашата безпомощност като инструменти на Бога. Но великото даване на пълномощия чрез Словото идва в момента на обръщането, възлюбени, - не в момента, когато звучи зовът, а в момента на обръщането, когато душата дава отговор, опирайки се на нещо, което идва дълбоко отвътре. Това е поток, това е самоотдаване, то е това отричане, когато, както беше казано: „Мъчно е за теб да риташ против ръжена...“

Душата ми го познаваше отпреди и възкреси в моя външен ум паметта за вътрешния обет. Аз не виждах Господ Христос за първи път. Бях Го срещал по-рано, още преди да дойда в това въплъщение, и все пак ми се наложи да преодолявам горделивостта си и кармата(на Петия лъч), породени от продължителното обучение, голямата ерудиция, общественото и интелектуалното превъзходство, които изпитвах към ранните християни. И така, поради собствената си карма аз се противих на зова“

Светлината, която се изляла върху Павел била ослепяваща и очистваща. Тя била укор за неговото човешко съзнание, което подлагало на гонения истинските служители на Бога. Той трябвало да умие очите си, за да може да види Сина Божи. Това била светлината на обръщането, която го заставила да се промени коренно и да застане на пътя на личното сътрудничество с Владиката Иисус Христос.

След случилите се събития Павел се оттеглил за известно време в Арабската пустиня. В посланието към Галатяните (1:16-18) той пише: „...аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск. Отпосле, след три години, възлязох в Иерусалим...“

Тълкувателите [на Писанието] често размишлявали, какво е правил Павел в пустинята. Иларион обяснил, че Иисус го взел „заедно с другите в своята обител, разположена над Святата Земя и [в обителта] над Арабия. Аз бях там на обучение при него. Целта на моето пребиваване в пустинята бяха медитациите с Него, когато ме взимаха в моите фини тела в небесните обители, за да получавам наставления от сърце в сърце“

За какво било необходимо обръщането на Савел Тарсянин? Несъмнено, Владиката Иисус, обучавайки лично Павел, чиито преживявания и писания, посветени на Христос, заемат значително място в Новия завет, е преследвало някаква специална цел. Работата е там, че на Павел му предстояло да построи християнска църква на базата на личен опит от срещи с Господа и да обърне в истинската вяра езичниците, техните управници, децата на Светлината и в своите проповеди и писма, разпространявани в продължение на 30 години по цяла Мала Азия и Средиземноморието, да донесе до хората разбирането за Личността и Присъствието на Христос като живия Спасител.

Но мисията на Павел не се изчерпвала с това; това, което му предстояло трябвало да се роди от неговия собствен опит и опита на възкръсналия Христос, който се трудил заедно с него през целия му живот, посветен на служене на Господа. Именно техните взаимоотношения в цялата им пълнота позволяват да се разберат връзките, които свързват Възнесения Владика и невъзнесения ученик, а възкниващото благодарение на това сливане на небесата и Земята, подобно на избухване на свръхнова звезда, ни призовава към изпълнение на висшето си предназначение чрез АЗ СЪМ ТОВА КОЕТО АЗ СЪМ.

Непосредствените и трогателни взаимоотношения на Павел със своя Господ демонстрират тази искрена дружба и личния път на посвещенията, който по Милостта на Иисус, очаква всеки от нас само ако си позволим напълно да приемем обръщането (което означава „да се променим, да се преобразим, раждайки се отново във Христа“) и да се подчиним на Вселенския Христос в живота, в смъртта и във вечността.

Бъдещият ученик, който усърдно се подготвя за призванието на ученичеството трябва да помни словата на Иисус: „Не вие избрахте Мен, а аз избрах вас“.[2]

Това означава, че докато ученикът не е готов именно Гуру, а не той решава струва ли си или не си струва да установява с него взаиотношения. Но когато ученикът е готов, дори той да не осъзнава това с външния си ум, неговата среща с Гуру става неизбежна. Именно така се е случило със Савел от Тарс. Благодарение на всепоглъщащия ентусиазъм, с който Павел изпълнявал мисията Господня, християнството достигна до наши дни във форма, подготвяща последователите на Христос да получат изгубените години, изгубените Учения и изгубеното Слово, които ни се връщат сега.

Павел, със своя пример на обличането в мантията на Иисус Христос, (може би дори повече, отколкото със слова) изпреварва и преугажда видяното от Иоан вечно Евангелие и новото небе, и новата земя.

Душата на Павел се върнала в Иларион (290 – 372 гг. от н.е.) за да може в своето последно въплъщение да изпълни закона, като уравновеси кармата, която е създала, подлагайки на гонения християните, обричайки ги на смърт.

Тъй като в тогавашния си живот апостол Павел одобрил замерването с камъни на Свети Стефан (първият християнски мъченик), а също така ожесточено е преследвал и убивал християни, той не се възнесъл след като този му животът приключил. Лишаването на някого от живот в едно въплъщение често изисква повторно въплъщение за уравновесяване на тази карма.

Възнесеният Владика Иларион обясни защо от него се изисквало да се въплъти отново, преди да се възнесе: „Помните, че ние, апостолите на Христос попадахме под милостта на Закона, изискваща стопроцентово уравновесяване на кармата преди душата да може да се възнесе в светлина[3]. Затова във въплъщенията си като Павел и след това като Светия Иларион аз трябваше да изкупя всички грехове, които съм извършил преди да приема моя Господ“.

Послушен на своя Господ и от любов към неговите деца, той още веднъж приел дара на мантията, за да учи, проповядва и лекува. Благодарение на това, по Божията милост и Неговото застъпничество, той изплатил всички кармични дългове и освен това облагодетелствал хиляди хора – в него и чрез него действал Господ.

Иисус, като направил Павел свой апостол, го покровителствал в последното му въплъщение като Светия Иларион, основател на монашеството в Палестина.

Едва след двадесет години, прекарани в пустинята в подготовка за изпълнение на мисията си, Иларион направил първото си чудо – чрез него действал Бог: една жена била излекувана от безплодие и родила син. Това било началото на неговото служение като лечител.

Той лекувал деца от треска, произнасяйки името на Иисус, излекувал страдащи от паралич и изгонил много бесове. Тълпи от страдащи вървели по петите му дори в най-отдалечените и диви места с надеждата да получат изцеление и очистване от злите духове. Многобройните му опити да се скрие от хората неизменно претърпявали неуспех, хората винаги го намирали, принуждавайки го, заради любовта към Иисус да изпълнява своето истинско призвание.

Иероним, който ни е оставил животоописанието на този светец – основен източник на нашите знания за него, съобщава: „Многобройните чудеса, извършени от него в Сицилия, събрали около него тълпи жадуващи изцеление и просто религиозни хора. Един знатен човек бил излекуван от водянка още в първия ден и, преизпълнен с благодарност, предложил на Иларион големи дарове; той обаче сторого следвал словата на Иисус: Даром сте получили, даром давайте“.

Но това, което по-късно Господ сътворил чрез него наистина не може да не изумява. Огромни приливни вълни, предизвикани от много силно земетресение заплашвали града с унищожение.

Иероним свидетелства: „Морето излезе от бреговете си – изглеждаше сякаш Бог отново изпраща на Земята потоп, или пък че всичко се връща към първоначалния хаос; вълните се издигаха по-високо от корабите и ги хвърляха върху скалите. Хората от града, виждайки носещите се към брега водни планини незабавно довели Иларион и като го водели пред себе си като на битка, го завели на брега. Когато той начертал върху пясъка три кръста и разперил ръце срещу вълните, морето, надигнало се до невероятна височина, изведнъж замряло пред него, след това дълго се мятало, сякаш негодувало срещу възникнало препятствие и постепенно се върнало в бреговете си“.

В напреднала възраст народният светец – народен, защото хората се отнасяли към него така, сякаш им принадлежи – намерил пристан в Кипър, в толкова глуха местност, че, както предполагал той, никой не би могъл да го намери.

Това място било пълно с диви зверове и се ползвало с лоша слава; той мислел, че хората ще се страхуват да отидат там. Но се намерил човек, който независимо от своя паралич успял да се добере до мястото. Той намерил Иларион, бил излекуван и разтръбил за това навсякъде.

Както е казал за него Иероним: „Не може да се скрие град, стоящ на върха на планината“. Предаността към Бога направила Иларион такъв „град“ и с тази преданост той прославил Господа.

Затова светецът прекарал последните си години сред много хора, изпълнили уединената някога долина. В изпълнение на неговата воля, той бил погребан на това място.

След няколко месеца обаче, неговият най-близък ученик Квиетий тайно отворил гроба и пренесъл останките му в Палестина.

От своето възнесено състояние Възлюбеният Иларион продължава да помага на съвременното човечество. През последните няколко години той идва няколко пъти и даде своето Учение чрез Посланика на Великото Бяло Братство Татяна Микушина.

Възнесеният Владика Иларион сподели с нас откровението, което получил по време на своето въплъщение като голям лечител и отшелник, живял в пустините на Палестина и Кипър.

В едно от своите последни Послания Той казва:
„Аз, Владиката Иларион, помня минутите, когато намирайки се във въплъщение, имах възможност в уединение, по цели дни да се наблюдавам отстрани. Разбирах, че съм жив човек, намиращ се във въплъщение, с всички функции на моето тяло, но в същото време започнах да осъзнавам, че в мен има друг човек, който не е свързан пряко с функциите на моето физическо тяло. Това беше странно раздвоение на личността. Аз бях на Земята във въплъщение и в същото време осъзнавах, че съм безсмъртен. Аз съм вечен. Аз съм предоставен на себе си в това въплъщение и се опитвам да разбера смисъла на този мой живот, и в същото време съм много повече от моето физическо тяло. По своята същност моето физическо тяло представлява само скафандър, който позволява на моята Висша част да пребивава в мене.

И в тези минути на ясно осъзнаване кой съм аз в действителност, моето съзнание се извисяваше до невъобразими висоти, от които ясно виждах единството на всичко живо, което съществува на Земята.

Аз виждах ясно единството на всички царства на природата, ангелите и елементалите. В тези радостни минути на тихо общуване с моето сърце аз усещах как с мен разговарят и се опитват да влязат в контакт хиляди невидими за човешките очи същества, които при все това живеят и са около мен. В тези минути чувствах своето единство с всяка буболечка, с птиците, с животните.

Колко прекрасно беше това! И то беше възможно само когато оставах насаме със себе си. Около мен нямаше никого освен животни, птици, ангели и елементали.

След това при мен идваха хора. Тези хора търсеха изцеление. Те се стремяха да дойдат при мен, за да получат частица от моето тихо щастие и умиротворение. Но щом дойдеха със своите грижи и проблеми, обитателите на моя свят се криеха, защото вибрациите на тези хора бяха непознати и враждебни на техните вибрации, и на моите вибрации, към които те бяха привикнали за времето на нашето тихо общуване.

Аз помагах на много хора. Изцелявах техните души. Правех лекове от билки и им ги давах. Но в действителност не билките изцеляваха техните увредени и немощни тела. Те сами се изцеляваха, когато съзнанието им се издигаше до ниво, на което започваха да осъзнават каква вреда нанасят на своите души и физическите си тела, когато извършват неправилни постъпки и допускат неправилни чувства.“

Иларион притежавал необикновения дар на лечителството. Действително, Бог изпраща на човечеството онези наистина големи лечители, които са способни да дадат здраве и цялост на душата с едно докосване на ръката или с обикновената заповед „Излекувай се!“

Истинският лечител се разпознава лесно: той живее под сянката на своето могъщо АЗ СЪМ Приъствие, смирен пред Бога и човека, и знаейки, че той е само инструмент на Светия Дух, въздава цялата слава на Бог за делата, които Той върши чрез него.

Такива светци Божии са скромни и съвсем не е задължително да ви разкрият, че притежават дара на лечителството.

Обителта на Иларион – Храмът на Истината, е разположен в ефирното царство над остров Крит, където от времената, когато островът е бил част от континентална Гърция, са се съхранили руините на първоначалния физически Храм на Истината.

Възнесеният Владика Иларион е Иерарх на Обителта, а Атина Палада, Богинята на Свободата, нейна покровителка. Заедно те направляват дейността на Братството на Истината, ангелските сонми, които служат на Петия лъч и невъзнесените животопотоци, които идват в Обителта във фините си тела между въплъщенията, а също и по време на сън, за да изучават Истината на всички учения, особено космическия закон, науката за лечението, математика, музика, Божествената геометрия и науката за енграмичните ритми, законите на алхимията и материализацията.

Пламъкът на Истината, благоговейно пазен в Обителта на Иларион, е ослепителен, ярко-зелен, неговият цвят е поел в себе си материалност, въплъщение в живота, практичност, лечителство и възраждане. Ярко синият цвят на Силата на Бога, слят със златния лъч на Разума на Бога, се превръща в зеления пламък на лечителството и научната цялостност.

Ключовата нота на Обителта е мелодията на песента „Напред войници на Христос“ от Артур Саливена, тя привлича излъчването на Иларион в света на човека.

Слушайки тази музика, днес изпитваме същата гордост и усърдие, които позволили на апостол Павел преди две хиляди години да вдъхнови ранните християни да създадат Христова Църква в Мала Азия и в крайна сметка, по целият свят.

Статията е подготвена от Мария Флиман.

Изображението на Иларион е нарисувано от
Светлана Жуковска от г. Минск

 

 


 

[1] Деян. 9:3, 4, 5

[2] Иоан. 15-16.

[3] В началото на двадесети век, когато влиза в сила новата милост, възнесението стана възможно след баланисиране най-малко на 51% карма; останалата част се уравновесява на вътрешните нива след възнесението.