СЛОВО ЗА ЕЛЕНА ПЕТРОВНА

Произход и детство^[1]

Е.Ф.Писарева, стар приятел на семейството, казваше: „Е.П.Б. има много интересен произход – между нейните предци е имало французи, немци, руснаци. Баща й принадлежал към рода на наследствените макленбургски принцове Хан фон Ротенщерн-Хан. Майка й била правнучка на хугенота Бандре дьо Плеси, изгонен от Франция по религиозни причини; през 1784 година неговата дъщеря се омъжила за княз Павел Василиевич Долгоруков; тяхната дъщеря – княгиня Елена Павловна Долгорукова се омъжила за Андрей Михайлович Фадеев – това била бабата на Елена Петровна Блаватска, която възпитавала рано осиротелите деца на своята дъщеря. Тя била забележителна, с висока култура и изключително образована жена с необикновена доброта; тя си пишела с много учени, например с м-р Мурчесон, президент на Лондонското Географско Общество, и други известни ботаници и минеролози…

Знаела пет чужди езика, рисувала прекрасно и била във всички отношения забележителна жена. Тя предала своята надарена натура на дъщеря си – Елена Андреевна, майката на Елена Петровна. Елена Андреевна пишела романи и разкази, била известна с псевдонима „Зинаида Р.” и се ползвала с широка популярност през 40-те години. Мнозина тъгували по нейната ранна кончина, а Белински й посветил няколко ласкави изречения, наричайки я „руската Жорж Санд”.

Чувала съм много неща за семейството на Фадееви от Мария Григориевна Ермолова, притежаваща прекрасна памет и добре запозната с тях от Тифлис, където нейният мъж бил губернатор през 40-те години. Тя си спомняше за Елена Петровна като твърде надарено, но много своенравно момиче, което не се подчинявало на никого. Тяхното семейство се ползвало с висока репутация, особено бабата, за която околните имали много добро мнение и макар че тя не ходела на посещения, целият град идвал при нея да „засвидетелства уважение”.

„Моето детство? В него има глезене и лудории от една страна и наказания и жестокост от друга. Безкрайни болести до седем-осем години, ходене на сън по внушение на дявола. Две гувернантки – французойката мадам Пене и мис Августа София Джефрис, стара дева от Йоркшир. Няколко лелки и една, наполовина татарка. Родена съм в Екатеринослав в 1831 година. Войниците на баща ми се грижеха за мен. Майка ми умряла когато съм била дете”. [14, с.149]

Госпожа Блаватска продължава: „Странствахме с баща ми и неговия артилерийски полк до осем-девет годишна възраст, навестявайки понякога баба и дядо. Когато навърших единадесет години, баба ме взе при себе си. Живееше в Саратов, където дядо беше губернатор, а преди това заемаше тази длъжност в Астрахания и на негово подчинение бяха хиляди( 80 или 100 хиляди) калмицки будисти”. [14, с.150]

„В детството си се запознах с ламаизма на тибетските будисти. Прекарах месеци и години сред ламаиските калмици на Астрахан и с техния първосвещеник.

…Бях в Семипалатинск и на Урал заедно с моя чичо, владетел на обширни земи в Сибир на самата граница с Монголия, където се намираше резиденцията на Терахан Лама. Правех също пътешествия зад граница и на петнадесетгодишна възраст узнах много неща за ламите и тибетците”[8, XX с.190].

Рано осиротяла, Елена Петровна прекарва по-голямата част от детството си при своя дядо Фадеев, отначало в Саратов, а после и в Тифлис. През лятото цялото семейство се премествало в лятната резиденция на губернатора – голяма старинна къща, заобиколена от градина с множество тайнствени ъгълчета, езерце и дълбок овраг, зад който, до самия бряг на Волга, се простирала гъста гора. Пламенната девойка наблюдавала загадъчния живот на природата; тя често разговаряла с птиците и животните. През зимата пък кабинетът на учената й баба бил най-интересното място, разпалващото дори най-бедното въображение. В този кабинет имало много чудни неща: различни препарирани животни – озъбени муцуни на мечки и тигри, а също изящни малки колибри, сови, соколи и ястреби и над тях, под самия таван - огромен орел, разперил своите величествени криле. Но най-впечатляващо било бялото фламинго, източило като живо дългата си шия. Когато децата идвали в кабинета на баба си, те сядали яздешком, като на кон, върху белия тюлен и в полумрака започвало да им се струва, че препарираните животни оживявали и започвали да се движат, а малката Елена Петровна им разказвала много страшни и завладяващи истории…

Освен видимата от всички част на природата, тя наблюдавала и нещо друго. От ранно детство малката ясновидка виждала някакъв величествен индус в бял тюрбан. Тя го познавала толкова добре, колкото и своите близки и го наричала свой Пазител. Тя често казвала, че той я спасявал във всички беди.

Един такъв случай имало, когато Блаватска била на 13 години. Конят, който тя яздила, внезапно се изплашил и се изправил на задните си крака. Момичето изхвръчало от седлото и увиснало, оплетено в стремената. През цялото време докато спрат коня тя чувствала, че нечии ръце държат тялото й.

Друг подобен случай имало в по-ранна възраст, когато била още съвсем малка. Тя много искала да види по-добре една картина, която висяла високо на стената и била закрита с бяло покривало. Помолила да махнат покривалото, но не изпълнили желанието й. Тогава, веднъж, когато била сама, тя преместила до стената една маса, поставила върху нея още една малка масичка и върху нея поставила стол. След това се качила на този стол, подпирайки се с едната ръка на стената, а с другата хванала края на покривалото. Но изведнъж изгубила равновесие и повече нищо не си спомняла. Когато дошла на себе си видяла, че лежи на пода, здрава и невредима, а двете маси и стола стоят на предишните си места. Единственият свидетел, потвърждаващ, че това събитие се е случило, били следите от малките й ръчички върху прашната стена под картината”. [23,январь, 1913, с.503]

Елена била не за годините си развито дете и още от ранно детство привличала върху себе си вниманието на всички наоколо. Тя не признавала никаква дисциплина, не се вслушвала в наставленията на възпитателите, имала собствено мнение за всичко. Била изключително оригинална, самоуверена и отчаяна. Когато след смъртта на майка ни започнахме да живеем у нейните роднини, нашите учители изгубваха всякакво търпение с Елена, но независимо от нейното пренебрежително отношение към уроците, тях ги поразявала необикновената надареност, особено лекотата, с която тя изучавала чужди езици, и нейните музикални способности. За нея били присъщи всички черти на момчешкия характер, както добрите, така и лошите; обичала пътешествията и приключенията, презирала опасностите и била абсолютно равнодушна към указанията на по-големите.

Любимата леля на Блаватска, Надежда Фадеева пише за нея следното: „От ранно детство Елена се различаваше от обикновените деца. Много жива, невероятно надарена, пълна с хумор и смелост, тя учудваше всички със своето своеволие и решително поведение. Би било голяма грешка да се отнасят към нея както с обикновените деца. Нейният неспокоен и много нервен темперамент, нейното неразумно влечение към умрелите и в същото време страха пред тях, нейната страстна любов и любопитство по отношение на всичко неизвестно, скрито, необикновено, фантастично и най-вече нейния стремеж към свобода и независимост, който никой и нищо не можеше да обуздае – всичко това, свързано с необикновено богатото въображение и изключителната чувствителност показваше, че възпитателите й трябва да прилагат към нея специални методи на възпитание…

И най-малкото противоречие предизвикваше в нея раздразнение, често стигащо до конвулсии. Когато все пак наблизо нямаше никой, който би могъл да й попречи, момичето можеше с часове, а понякога и с дни, спокойно да седи и, както предполагаха хората, да си шепти нещо и сама в тъмния ъгъл да разказва за чудни случки, блестящи звезди и други светове. Нейните гувернантки наричаха това глупави измислици. Тя не изпълняваше нито едно поръчение, което й се даваше, незабавно пристъпваше всяка забрана. Леля й сериозно вярваше, че детето е обзето от всичките седем духа на злото и непокорността. Нейните гувернантки бяха своего рода мъченици. На нейния необуздан характер можеше да се въздейства само с ласка.

Имаше все пак една жена, която в известна степен можеше да се справя с това дете, защото имаше за това достатъчно от огнения Долгоруковски темперамент. Това беше нейната баба по Долгоруковска линия.

Веднъж раздразнената Елена ударила леля си по бузата. Когато разбрала за това, бабата поискала да доведат детето, разпитали го и то признало своята вина. Тогава тя заповядала да ударят звънеца, за да се съберат всички слуги и казала на своята внучка, че е ударила безпомощен, по-низко стоящ човек, който не смее да се защити сам, че се е държала недостойно и че трябва да поиска прошка от гледачката и да й целуне ръка. Отначало момичето силно се изчервило и поискало да възрази. Но тогава старата дама казала, че ако още сега момичето не изпълни това, позорно ще бъде изпратена обратно, и добавила, че благородният човек не отказва да поправи грешката, която е направил спрямо слуга, особено слуга, която със своето предано служене е заслужила доверието на своите господари. Бидейки великодушна по природа и винаги отнасяйки се внимателно към по-долу стоящите от нея хора, момичето се обляло в сълзи, паднало на колене пред гледачката и целунала ръката й, искайки прошка. Ясно е, че след този случай цялата прислуга се молила за нея”. [18, т.III, с.9]

 

Младост и омъжване

Много малко е известно за младостта на Елена фон Хан, може би защото тази младост била много кратка: тя се омъжила, преди да навърши седемнадесет години.

Момичето, можещо да язди неоседлан казашки кон, непрекланящо се пред ничий авторитет, запазило тези черти на характера и по време на младостта си. Тя самата казвала: „Аз ненавиждах така нареченото „висше общество” както ненавиждах лицемерието във всяко негово проявление, заставах винаги срещу това общество с неговите норми на приличие”.

„Аз ненавиждам премените, украшенията и цивилизованото общество; презирам баловете, залите”.

Нейното ранно омъжване и скоропостижното бягство от съпруга предизвикало всеобщо неразбиране. Е.Ф. Писарева изказва следното предположение: „Нейният брак на 17 годишна възраст със стар и нелюбим човек, с който тя не би могла да има нищо общо, може да се обясни само със страстното й желание да се сдобие с по-голяма свобода. Ако си представите живота на една жена от „висшето общество” в провинцията, с всичките предразсъдъци на това общество и най-скучните етикети, лесно може да се разбере как всичко това потискало впечатлителното, несдържано, свободолюбиво младо същество”.[22, януари, 1913]

Нейният мъж, вицегубернаторът на Ериванската губерния в Закавказието бил във всяко отношение добър човек, но имал един недостатък – той се оженил за младо момиче, което се отнасяло към него без ни най-малко уважение и което му казвало, че единствената причина за нейния избор била, че на нея и е по-малко тъжно да направи нещастен него, отколкото някой друг. „Правите грешка като се жените за мен – казала тя на жениха преди венчавката – вие добре знаете, че сте достатъчно стар, за да ми бъдете дядо. Вие ще направите някого нещастен, но това няма да съм аз. Що се отнася до мен, аз не се страхувам от вас, но предупреждавам, че нищо няма да получите от този брак”. Той действително би могъл да каже, че е получил не това, което е очаквал”.[15, ноември, 1894]

Когато по време на венчавката свещеникът произнесъл думите: „Ти ще трябва да уважаваш своя мъж и да го слушаш”, тя, чувайки тази омразна дума „ти трябва”, почервеняла, после смъртно пребледняла и процедила през зъби: „Аз на никого нищо не дължа”. От този момент тя решила да вземе всичко в свои ръце и да напусне своя „мъж” завинаги, без да му даде възможност дори да помисли за нея като за жена. Така на 17 годишна възраст Блаватска напуснала своята родина и прекарала 10 дълги години в чужди, трудно достъпни места – в Централна Азия, Индия, Южна Америка, Африка и Източна Европа”.[15, ноябрь, 1894][20, с.40]

 

Нейният Учител

„В своите видения в ранно детство аз виждах Учителя. Още преди моето пристигане в Непал се срещнах с него лично и Го познах по време на неговото посещение в Англия през 1850 – 1851г. Това се случи два пъти. Първият път той излезе от тълпата и ми нареди да отида на среща с него в Хайд-парк. Аз нямам право да разказвам за това”.[14, с.150]
През 1851 г. тя била в Лондон със своя баща, полковник Хан.

Веднъж, по време на една от уединените си разходките, тя с голямо учудване видяла в една група индийци този, който й се явявал по-рано в астрала. Първият й импулс бил да се втурне към него и да го заговори, но той й дал знак да остане на място и тя останала неподвижна, изгубвайки ума и дума, докато цялата група преминавала покрай нея.

На следващия ден отишла в Хайд-парк, за да остане сама и спокойно да помисли за случилото се. Повдигайки поглед, тя видяла да се приближава към нея същата фигура. И тогава Учителят й казал, че е пристигнал в Лондон с няколко индийски принца за изпълнение на някаква важна задача и искал да се срещне с нея, тъй като му е необходимо сътрудничеството й в едно начинание. След това й разказал за Теософското Общество и й съобщил, че би желал да я види като негова основателка. Накратко, той я осведомил за всички трудности, които ще й се наложи да преодолее, че преди това трябва да прекара три години в Тибет, за да се подготви за изпълнението на тази много трудна работа.

След три дни сериозни размишления и след като се посъветвала с баща си, Е.П.Б. решила да приеме предложението и скоро след това напуснала Лондон и заминала за Индия.

„12 август( 31 юли по руския календар) е моят рожден ден – тогава навърших 20 години. Срещнах М.’.,Учителя от моите сънища!”

 

В търсене на Учителя. С Учителя из Индия.

Графиня Вахмайстер пише, че след среща с Учителя Блаватска напуснала Лондон, заминавайки за Индия. Но не пристигнала там веднага. Пътешествието й продължило повече от три години, докато в края на 1852 година пристигнала в Бомбай. Преди това тя посетила Канада, Нови Орлеан, Тексас и Мексико.

Макар че през 1856 г. Е.П.Б. попаднала в Тибет, тя все пак не успяла да постъпи тогава в Ашрама на Учителя. Това не означава, че не Го е виждала. Той може да е посещавал Индия и тя може да се е срещала с Него по време на пребиваването си в Индия през 1852-1853 и 1855-1857г. Синет уверява, че обучението й по окултизъм започнало когато била двадесет и пет годишна и че „през 1857 година нейният окултен Ръководител я посъветвал да напусне Индия”.

Е.П.Б. казваше: „Учителят ми предложи да замина за Ява с едно поръчение. Там живееха двама души, за които мислех, че са чела. През 1869 г. видях единия от тях в дома на Махатмите и го познах, но той отричаше”. Това означавало, че Е.П.Б. сега била окончателно приета от Учителя и тя трябвало да изпълнява поръчения в различни части на света.[14, с.151]

Още едно потвърждение дава В.С.Соловьов, който през 1884 година се запознал с Е.П.Б. в Париж:

- Задълго ли сте тук? – попитах аз.

- И сама още не зная… Хазяинът изпрати…

- Кой хазяин?

- Моят хазяин, Учителят, моят Гуру, е, наречете го ако щете Хулаб Лал Синг от „Пещерите и дебрите на Индустан”.[4, с.14]

Е.П.Б. по-нататък пише: „Аз ще разкажа за него повече, отколкото за другите, защото за този странен човек се носеха най-чудни и разнообразни слухове. Носеше се мълва, че той принадлежи към сектата на раджа-йогите, посветени в тайнството на магията, алхимията и разни други съкровени науки на Индия. Той бил богат и независим човек, мълвата не смеела да го заподозре в измама, още повече, че ако той се занимавал с тези науки, то старателно скривал своите познания от всички, освен от най-близките си приятели.

Хулаб Лал Синг бил независим такур от Раджистан, чието название означава буквално „обител или земя на царете”. Почти всички такури имат за начало на своя род Сурия(слънцето) и затова се наричат суряванси, потомци на слънцето, не отстъващи по гордост на никого. Както те се изразяват: „земната мръсотия не може да полепне по лъчите на слънцето”, т.е. по раджпутите; ето защо те не признават никоя каста освен браманите, отдавайки почест само на един бард възпяващ тяхната военна доблест, с която те така справедливо се гордеят”.

 

В Кавказ

„През лятото на 1860 година отпътувахме от Псковска губерния за Кавказ, за да навестим нашите баба и дядо Фадееви и нашата леля, г-жа Вите – сестрата на нашата майка, които не бяха виждали Елена повече от единадесет години. По пътя за Кавказ, в град Задонск, Воронежка губерния научихме, че по това време там се намирал Киевският митрополит Исидор, който ние помнехме още от детските си години, когато той беше глава на Грузинската Екзархия в Тифлис. Пътувайки за Петербург по пътя той спрял в Задонск, за да посети местния манастир.

Много ми се искаше да го срещна. Той си спомни за нас и изпрати известие, че много ще се радва да ни види след молебена. Ние се отправихме към катедралния събор. Аз имах лошо предчувствие и по пътя казах на сестра си: „Моля, постарай се твоите мили дяволчета да мълчат, докато сме у митрополита”. Смеейки се, тя отговори, че желае същото, но не може да гарантира за тях. Аз също знаех това добре, затова не се учудих, че още щом митрополитът започна да разпитва сестра ми за нейното пътешествие, започна чукане: раз, два, три… Аз ужасно се измъчвах. Беше ясно, че той не може да не забележи натрапчивото присламчване на тези същества, които изглежда бяха решили да се присъединят към нашата компания и да вземат участие в беседата. За да ни прекъснат, те раздвижваха мебелите, огледалата, вдигаха чашите ни, дори кехлибарената броеница, която старецът държеше в ръцете си.

Той веднага забеляза нашето смущение и разбирайки положението, попита коя от нас е медиум. Бидейки голяма егоистка, аз побързах да посоча сестра си. Митрополитът беседва с нас повече от час. Когато подробно разпита сестра ми, ни се стори, че той е напълно удовлетворен от това, че е видял този феномен. Сбогувайки се, той благослови сестра ми и мен и каза, че нямаме основание да се страхуваме от феномени.

„Няма такава сила – каза той, - която да не идва от Вседържителя. Докато не използвате своето дарование за зло, можете да бъдете спокойна. На нас в никакъв случай не ни е забранено да изследваме силите на природата. Ще дойде ден, когато хората ще разберат това и ще го използват. Да те благослови Господ, дете мое!” Той още веднъж благослови Елена и я прекръсти. Колкото пъти в следващите години Е.П. Блаватска си спомняше тези приветливи слова на йерарха на православната гръцка църква, тя винаги изпитваше към него дълбока благодарност”.[15, ноябрь, 1894]

Е.П.Б. се засели в едно малко селце (Озургети в Мингрелия), съвсем глухо място, където нямаше никакви пътища и което почти нямаше връзка със света. Там си купи къщичка. Тук тя се разболя тежко. Желиховска пише за това на Синет следното: „Това беше една от онези тайнствени нервни болести, които поставят науката в задънена улица. Тя разказвала на своите приятели, че „живее двоен живот”. Какво искала да каже с това, никой от известните тогава в Мигрелия хора не можел да разбере.

Самата тя описваше състоянието си така: „Когато ме назоват по име, аз отварям очи и ставам самата себе си, но щом ме оставят на спокойствие, аз пак се потапям в своето обичайно състояние на полусън и ставам някой друг(кой именно, тя не казваше). Това беше болест, която бавно, но сигурно ме убиваше. Изгубих напълно апетит, не чувствах жажда и често със седмици не се хранех, пиех само малко вода. Така за четири месеца аз се превърнах в жив скелет.

Понякога, когато ме викаха по име, а аз през това време бях в своето друго „Аз” и беседвах с някого в този свой живот сън, отварях очи и отговарях разумно, тъй като никога не съм бълнувала, но щом след това затварях очи, то това „друго аз” продължаваше фразата от думата или половината дума, на която ме бяха прекъснали. Когато бодърствах и бях сама със себе си, аз помнех добре всичко, което е станало, докато съм била другата същност, но когато бях другата, аз нямах никаква представа за Елена Петровна Блаватска, намирах се в друга далечна страна и бях съвсем друга индивидуалност и нямах ни най-малка връзка с моя сегашен живот”.[20, с.115,116]

Може би това, което Е.П.Б. написа няколко години по-късно в известна степен осветява това трудно за разбиране състояние: „Такава способност се крие във всеки човек, не само в специалните хора, но в 99 процента от случаите тайната на двойния живот остава за тях неизвестна и това незнание създава начина на живот на западните хора…

Кой от нас знае или е способен да познае своето „Аз”, докато живее в условията на „висшето общество” или в най-трудните условия на живот на пролетариата?”

 

Психически проявления в Русия

„Когато я наричаха „медиум” – казваше Желиховска – Блаватска се смееше и казваше, че не е медиум, а само медиатор – посредник между умрелите и живите, но аз никога не можах да разбера тази разлика… Моята сестра по време на своето дългогодишно отсъствие пътуваше из Индия, където, както вече знаем, се надсмиват на медиумните феномени и ги обясняват по съвсем друг начин. Медиумизмът, по техните представи, произтича от такъв източник, от какъвто моята сестра смяташе невъзможно да черпи и затова тя не признаваше за себе си тези качества”.[20, с.61]

„През цялото това време нейните окултни способности не само не отслабваха, но с всяка година става все по-силни. Изглеждаше, че тя по своя воля може да изпълни всичко, което пожелае… Обаче случайните, епизодично случващи се феномени ставаха все по-редки, но когато се случваха, винаги бяха много необикновени”.[20, с.114,115]

 

В Ашрама на Учителя

Защо изминаха толкова много мъчителни години, преди тя да достигне своята цел? Защо бяха толкова продължителни нейните търсения и имаше толкова много неуспехи? „Започвайки с първата среща през 1851, когато за пръв път видях Учителя във физическо тяло, аз никога нямах съмнение в него”, - казваше тя. Но само едно доверие на него не му е достатъчно.

„Преди душата да може да застане пред Учителя, стъпалата й трябва да бъдат умити от кръвта на сърцето”, - се казва в книгата „Светлина по Пътя”.

Спомняйки си „седемте години предшестващи посвещението”, пълни с всякакъв род въплъщения на злото и легиони дяволи, през 1875 година тя пише на полковник Олкът: „…помислете преди да дадете своето съгласие”. И по-нататък в същото писмо: „Аз, бедната посветена, зная какво в моя живот означава думата „опитвайте” и колко често треперех, страхувайки се, че неправилно съм разбрала Неговите повели и че ще бъда наказана за това, че изпълнявайки ги, съм отишла твърде далече”. Думата „опитвайте” може да се разглежда като постоянен призив на Учителя. Когато полковник Олкът се запозна с него в Ню-Йорк, Той му каза: „Този, който Ни търси, Ни намира… Опитвайте… Не вдигайте пушилка. Опитвайте…” и т.н. Махатма К.Х. писал на Синет: „Вие знаете нашия девиз и че практическото му приложение изключва думата „невъзможно” от езика на окултиста. Ако не се уморява в своите опити, той може да открие главното – своето истинско Аз”[23, март, 1922]

Полковник Олкът пише: „Попитах (Учителя), защо нейният пламенен темперамент не може да се постави под постоянен контрол и защо не може тя да се превъзпита в спокойна, владееща себе си жена, каквато е била при някои обстоятелства?” В отговор му било казано, че подобно въздействие би довело до нейната неминуема гибел. Нейното тяло е оживявал огнен и стремителен дух, който още от детството не търпял никакви ограничения. И ако на нейната изключителна енергия, обземаща тялото й не се даде изход, резултатът би бил фатален.

„Посъветваха ме да се запозная с историята на нейния род – Долгорукови, и тогава ще разбера, какво означава това. Аз се запознах с тази история, започвайки с Рюрик (деветото столетие) и видях, че този войнствен род винаги се е отличавал със свръхестествено мъжество, проява на безстрашие в най-критични моменти, страстна любов и силна независимост. Стремейки се да постигнат желаното, те никога не се страхували от възможните последствия. Типичен в това отношение бил княз Яков Долгорукий, сенатор на Петър I. Веднъж, в сената, в присъствието на всичките му членове той разкъсал на парченца някакъв царски указ, който не му харесвал. На последвалата заплаха от царя той отговорил: „Вие може да подражавате на Александър(Македонски), но в мен ще намерите човека, подобен на Клит”.

Такъв бил и характерът на Блаватска. Тя не веднъж ми е казвала, че няма да позволи на никаква сила да я владее, нито на земята, нито извън нея. Единствените Същества, пред които тя се прекланяше, бяха Учителите, но дори с Тях тя беше понякога толкова войнствена, че в такова състояние на духа й, дори най-меките от тях не можеха, по-точно не искаха да се приближат до нея. За да достигне такова състояние, при което да може свободно да общува с Учителите, на нея й било необходимо(както тя сама патетично ме уверяваше) много години самовъзпитание. Съмнявам се дали някой друг би стъпил на път с такива трудности или с голямо самопожертвувание”.[18, т.1, с.257 - 259]

Има още една много важна причина, за да не могат Учителите насила, без нейното собствено желание да смекчат и да направят по-изтънчен характера на Е.П.Б. Това би било вмешателство в нейната лична Карма… Вмешателството би парализирало необуздания й темперамент, но би отслабило други нейни качества, което би било тежка несправедливост и ни на йота не би ускорило нейната еволюция. Това е като да се държи човек под волята на хипнотизатора или да се подложи болния на постоянното въздействие на наркотика”.[18, т.1, с.263]

Разбира се, нейният лесно възбудим мозък не съответстваше напълно на тази деликатна мисия, която тя беше взела върху себе си, но Учителите ми казваха, че независимо от това, тя е била най-добрата от всички приближили се. Тя предизвиквала у Тях особено доверие – била готова да рискува всичко и да понесе всякакви трудности. Повече от всеки друг, владеейки психическите сили, активизирана от изключителен ентусиазъм, неудържимо стремяща се към целта си, физически много издържлива – тя била за Тях най-подходящия, макар и не винаги послушен и уравновесен посредник.

При някой друг може би щеше да има по-малко грешки в литературните трудове, но той не би издържал като нея на седемнадесетгодишния напрегнат труд и десет години преди това би напуснал своето тяло. Тогава много неща биха останали неизвестни на света”.[18, т.1, с.259]

 

Кратко пътуване в Европа

„После следват Венеция, Флоренция, Ментана. Какво правех там, цялата истина за това знаят само Гарибалди(синове) и Синет, - и някои мои близки, но сестра ми не знае”[14,с.144] „Аз бях в Ментана през октомври 1867 година по време на битката. Напуснах Италия през ноември същата година. Бях ли изпратена там или попаднах там случайно, това е въпрос, който се отнася само до моя личен живот”.[8, т.XIX, с.292]

В първия албум от извадки Блаватска записва своя отклик на статията „Войнствените жени”, в която тя е наречена „началник щаб на гарибалдейците”: „Всяка дума в тази статия е лъжа. Никога не съм била в щаба на Гарибалди. Отидох с приятели в Ментана за да помогна в борбата против папистите, но самата аз се оказах ранена. Това не засяга никого, най-малко – репортера”.

Полковник Олкът пише: „Тя ми казваше, че е свободомислеща и се е сражавала заедно с Гарибалди в кървав бой в Ментана. Като доказателство ми показа счупване на лявата ръка на две места от удар със сабя и помоли да напипам куршум от мушкет в лявото й рамо и още един куршум в крака. Показа ми също белег до самото й сърце, от рана нанесена от стилет. Тази рана отново се отворила когато била в Читенден. Тогава тя поиска моя съвет и затова ми показа раната…

Понякога ми се струва, че никой от нас, нейните колеги, изобщо не познаваше истинската Е.П.Б., че имахме работа само с изкусно оживено тяло, истинската и джива е била убита в битката под Ментана(2 ноември 1867 година), когато получила тези пет рани и са я извлекли от канавката като умряла”[18, т.1, с.9,263,264]

 

От Ашрама на Учителя обратно в света

Случило се едно характерно събитие, описано от Уйлям Джадж в „New York Times” от 7 януари 1889 година: „Тя пристигнала в Хавр с билет за първа класа до Ню-Йорк и един-два долара пари. По време на качването тя видяла на пристанището бедна жена с две деца, обляна в сълзи. „Защо плачете?” – попитала тя. Жената отговорила, че мъжът й й изпратил от Америка пари за път и тя купила с тях билети за четвърта класа, които се оказали фалшиви. Намирайки се в непознат град без грош в джоба, тя не знаела къде да търси сега мошеника, излъгал я толкова безсърдечно.

„Елате с мен” – казала Блаватска и обръщайки се към агента на параходната компания, помолила да заменят нейния билет за първа класа с билети за четвърта класа за нея и за жената с децата. Този, на който се е налагало да пресича океана на палуба сред тълпи емигранти, ще оцени подобна саможертва на жена с изострени чувства.[25, с.147]

 

Среща на основателите на теософското общество

„Един или двама от нас се надявахме, че светът е достатъчно добре развит, ако не интуитивно, то поне умствено, за да бъде окултното учение прието интелектуално и да даде импулс за нов етап в окултните изследвания…

Оглеждайки всички около нас ние намерихме човек, способен да стане лидер – той притежаваше огромно морално мъжество, не беше егоистичен и имаше множество други добри качества. Той далеч не беше най-добрият от всички възможни, но… кой е бил най-добър от всички. С него свързвахме Е.П.Б.– тя притежаваше чудесни и изключителни дарования. Заедно с това тя имаше множество явни лични недостатъци, но и в този й вид нямаше никой от живеещите, който би могъл да се сравни с нея по степен на пригодност за тази работа. Ние я изпратихме в Америка, събрахме ги заедно и изпитанието започна” – писа през февруари 1882 година Махатма Мория ^[2]

През 1874 година в Америка Е.П.Б. среща своя най-близък съратник, ученик и приятел, с който ще работи заедно до края на живота си и който целият свят запомни като втория основател на Теософското общество. Полковник Хенри Стил Олкът, знаменитият адвокат от Ню-Йорк се славел със своята ерудиция, интелегентност и порядъчност и в същото време страстно се увличал по парапсихологични феномени. Те се срещнали случайно във фермата на братя Еди, където двамата изучавали спиритичните явления. В своя дневник полковник Олкът оставя трогателно описание на тази първа среща: „От самото начало погледът ми беше привлечен от червената гарибалдийска мантия, която Е.П.Б. носеше вместо риза. Тя рязко контрастираше с тъмнотата на всичко, което я обкръжаваше… Косите й бяха рижи, меки като коприна и къдрави като вълната на Котсволдските агнета. Тези коси и ризата привлякоха вниманието ми преди да забележа лицето й с калмицки черти, малко тежичко, дишащо със сила, величие и култура, в контраст на обикновените лица на хората около нея…^[3]

Влизайки аз спрях и казах на своя приятел Капес: „Погледнете само към това удивително същество” – и бързо седнах точно срещу нея, за да се отдам на моето любимо занимание – изучаване на характерите…

Е.П.Б. сви папироса. Аз се обърнах към нея с думите: „Позволете, госпожо”, поднасяйки огън към папиросата й. Така от огънчето на папиросата се роди нашето запознанство, превърнало се после в пламък, който не е угаснал и досега”.^[4]

Полковник Олкът казва в своята книга „Страници от стария дневник”: „Е.П.Б. разказваше за съществуването на Адептите на Изтока и тяхното могъщество, с много примери тя ми доказа своята способност да държи под контрол окултните сили на природата… Приятелското й участие ми помогна да започна лична преписка с Учителите. Аз пазя множество Техни писма, в които са записани датите на получаването.

Аз Им бях представен от Е.П.Б. и затова способства моят предишен опит в изучаването на медиумите и спиритизма. Джон Кинг ме започна с четирима Учители: един от тях беше копт, другият – представител на Неоплатоническата школа, третият – височайш Учител на Учителите именуван Венецианеца и последният беше англичанин, философ, скрил се от хората от своето обкръжение, и когото мнозина считаха за умрял. Първият от тях стана мой Гуру, той беше човек на строгите правила и притежаваше мъжествен характер”[12, с.13,14]

 

Основаване на Теософското общество

„Учителят ме изпрати в Съединените Щати, като ми постави за цел да направя всичко, за да прекратя некроманията и неосъзнатата черна магия на спиритуалистите. Трябваше да ви срещна и да променя вашия начин на мислене, което и направих. Обществото беше сформирано и постепенно в него бяха привнесени основите на Учението от Тайната Доктрина – най-древната школа на Окултната Философия, която Господ Гаутама Буда реформира в миналото. Беше невъзможно това Учение да се предаде мигновено. То трябва да се влива постепенно, капка по капка”(Е.П. Блаватска до Г.С.Олкът).[23, октомври, 1907]

На 17 ноември 1875 година беше проведено заседание на Теософското общество, на което беше представен доклад по усъвършенствания Преамбюл, Президентът произнесе встъпителна реч и така Обществото беше напълно узаконено.

Членове на Теософското Общество:

По-късно се присъединиха(бележка на автора на доклада):

Задачите на Теософското Общество били определени по следния начин:

През 1880 година Учителят Кут Хуми писа: „Старшите Махатми желаят да бъде положено началото на „Братството на Човечеството”, истинско Всеобщо Братство, което трябва да се прояви по целия свят и да привлече вниманието на височайшите умове”.[16,с.24]

 

„Разбулената Изида”

Полковник Олкът разказва за написването на книгата „Разбулената Изида”:

„Един или два месеца след създаването на Теософското Общество ние наехме две квартири на 34-та Уест-Стрийт, 433. Тя се настани на първия етаж, аз - на втория. От този момент работата над „Изида” продължи без прекъсване до нейното завършване през 1877 година. През целия си досегашен живот тя не беше свършила и една десета част от работата, която свърши над този литературен труд и аз никога не бях срещал подобна издържливост и неуморна работоспособност. От сутрин до вечер тя беше на работната си маса и рядко някой от нас си лягаше да спи преди два часа след полунощ. През деня на мен ми се налагаше да бъда по своите служебни дела, но винаги след ранния следобед ние се разполагахме заедно на нашата голяма маса и работехме докато умората не ни надвиеше. Какъв житейски опит! Образованието, за което би ми трябвал цял живот, ми беше дадено в сбита форма за по-малко от две години…

Тя работеше без определен план, но идеите я препълваха като неизчерпаем извор, който прелива. Те идваха хаотично, като безкраен поток, всеки параграф беше напълно завършван, независимо от предишния или от следващия…

Обикновено ние седяхме един срещу друг на голямата маса и тя постоянно беше пред очите ми. Перото й чисто и просто летеше по страниците; след това тя можеше неочаквано да спре, да гледа с отсъстващ поглед в пространството и след това, като че ли видяла нещо невидимо, започваше да го копира върху листа си. Цитирането завършваше и очите й отново придобиваха естествения си израз и тя продължаваше да пише до следващото прекъсване.

Това се случи, когато живеехме на 47-ма Уест-Стрийт в дом 302, - знаменитият „Ламасери”, тайната щаб-квартира на Теософското Общество. Аз казах: „Не мога да оставя този цитат непроверен, защото съм сигурен, че той не е записан правилно”. Тя отговори: „О, не се безпокойте, тук всичко е правилно”. Аз настоявах, докато тя не каза: „Почакайте минута, ще се опитвам да получа тези книги”. С отчужден поглед тя погледна към далечния ъгъл на стаята, където се намираше етажерка с различни антикварни дреболии и с глух глас каза: „Там!” После дойде за малко на себе си и повтори: „Идете и вижте там”. Аз отидох до етажерката и намерих там необходимите два тома, за които знаех, че ги нямаше преди това в квартирата.

Сравних текстовете и се убедих, че бях прав, подозирайки, че има грешка в цитата на Е.П.Б., която й посочих и поправих всичко. После по нейна молба поставих двата тома на мястото откъдето ги взех. Заех се отново с работата и когато след известно време погледнах нататък открих, че книгите ги няма там!

Е.П.Б, както всички знаят, беше страстна пушачка. Всеки ден тя изпушваше невероятно количество цигари, които свиваше с величайша ловкост. Правеше това дори с лявата ръка, докато с дясната преписваше ръкописа… В процеса на работа над „Разбулената Изида” не излизаше от дома по шест месеца. От ранно утро до късна вечер тя работеше на писмената маса. За нея беше в реда на нещата да работи по седемнадесет часа в денонощието. Прекъсваше само когато отиваше до столовата или банята, а след това отново се връщаше на своята маса”.[18,т.I, с.452]

„Цялото си време прекарваше над работната маса, пишеше, пишеше, пишеше главно през деня, а понякога и до късна нощ, водейки огромна кореспонденция. Тук тя започна да работи над „Разбулената Изида”. Ежедневно изписваше със своя сбит почерк по двадесет и пет страници. Не ползваше книги, а между другото, моят баща имаше огромна библиотека, почти цялата с английска литература, но тя много рядко се обръщаше към него за консултация”.[21, с.25-36]

М-р В.К.Джадж пише за това в своя статия, публикувана във вестник „New York Sun” от 26 септември 1892 година: „Разбулената Изида” привлече широко вниманието към себе си и в отзивите на всички ню-йоркски вестници се подчертаваше, че в книгата се съдържа резултатът от огромна изследователска работа. За мен и за много други свидетели подготвянето на тази книга беше много странно с това, че за своите изследвания авторът не ползва библиотека и при това липсват предварителни бележки. Всичко беше написано изведнъж, като с вълшебно махване с ръка. Но въпреки това книгата съдържа множество препратки към издания, съхраняващи се в Британския Музей, а също и в другите най-големи библиотеки. И всяка препратка беше напълно вярна. Това говори, че тази жена или е способна да съхранява в своята памет такава маса от факти, дати, числа, наименования, сюжети, на което не беше способен нито един човек, или остава да се признае, че са й помагали някакви невидими същества”.

Моят баща, споменавайки за нея и подчертавайки своето възхищение, често казваше: „Никога не съм срещал такава силна натура, силна в своите желания и стремежи”; обкръжението нямаше значение за нея, дори небесата да рухват, тя ще продължи своя път”.[21, с.26,27]

 

Кой написа „Разбулената Изида”?

„Ръкописите” на Е.П.Б., изготвени по различно време, имаха големи различия. Най-големи бяха ръкописите, написани за нея, когато тя спеше. Един пример за това е началото на главата за цивилизациите на древен Египет. Както обикновено ние приключвахме работа в два часа през нощта, много уморени и двамата, предвкусвайки кратката почивка за пушене и последната беседа преди лягане. На следващата сутрин, когато слизах за закуска, тя ми показваше цял куп, поне 30-40 страници, ръкописи, изписани с прекрасен почерк. Тя казваше, че всичко това е написано за нея от Учителя, чието име за разлика от другите никога не се споменаваше. Тези страници бяха съвършени във всички отношения и отиваха за печат без поправки.”

„Аз споменах, че частта от „Изида”, написана от самата Е.П.Б. отстъпва по качество на частите, написани за нея от Някой. Това е напълно ясно, та как е можела Е.П.Б. без да има необходимите знания да пише вярно по разнообразните теми, разглеждани в тази книга? В нейното наглед нормално състояние тя четеше книгата, правеше необходимите бележки, пишеше, правеше грешки, поправяше ги, обсъждаше ги с мен, караше ме да се захвана за работа, помагаше на моята интуиция, молеше приятелите да доставят необходимите й материали и продължаваше дотогава, докато някой от Учителите не й дойдеше на помощ. Във всеки случай Те не бяха винаги с нас”.

Е.П.Б. съобщава на своите роднини” „Когато пишех „Изида”, тя ми се удаваше толкова лесно, че това не беше труд, а истинско удоволствие. Защо трябва да ме хвалят за това? Когато ми казват да пиша, аз се подчинявам, а след това мога да пиша лесно почти за всичко – за метафизика, психология, философия на древните религии, зоология, естествени науки и за много други неща. Аз никога не си задавам въпроса: „Мога ли да пиша за това?” или „Ще се справя ли с тази задача?” Просто сядам и пиша. Защо? Защото ми диктува този, който знае всичко… Моят Учител, а понякога и други, познати от моите минали пътешествия…

…Аз ти намеквах за Тях и преди… и искрено ти казвам, че когато пиша по непозната или малко позната тема, се обръщам към Него и един от Тях ме вдъхновява. Той ми дава възможност просто да препиша от ръкописите и дори от печатен материал, появяващ се пред очите ми във въздуха, по време на което аз нито веднъж не съм била в безсъзнателно състояние. Именно осъзнаването на неговото покровителство и вярата в Неговото могъщество ми позволиха да стана толкова силна умствено и духовно… и дори Той (Учителят) не винаги е необходим; защото по време на Неговото отсъствие по някакви други дела, Той оставя в мен заместител на своите знания… В такива моменти вече пиша не аз, а моето вътрешно Его, моето „светло аз”, което мисли и пише вместо мен”.[20, с.157]

В друго писмо тя съобщава на сестра си: „Не зная, Вера, вярваш ли ми или не, нещо необикновено се случва с мен. Ти не можеш да си представиш в какъв чуден свят на картини и видения живея. Аз пиша „Изида”-та, по-скоро не пиша, а преписвам и прерисувам, което тя лично ми показва. Понякога ми се струва, че древната Богиня на Красотата сама ме води през всички страни и тяхното минало и аз описвам това. Седя с отворени очи и сякаш виждам и чувам всичко, което реално се случва около мен и в същото време виждам и чувам това, което пиша. Дъхът ми секва, страхувам се да помръдна, опасявайки се, че чарът ще изчезне. Като във вълшебна панорама пред мен бавно преминават столетие след столетие, образ след образ. Аз пропускам всичко това през себе си, свързвайки епохи и дати и зная със сигурност, че не може да има грешка. Нации и народи, страни и градове, отдавна отишли в тъмата на доисторическото минало, възникват, след това изчезват, отстъпвайки място на други, след което ми казват съответните дати.”

Полковник Олкът казва: „След появата си, „Изида” направи такава сензация, че първото издание беше разпродадено за десетина дни. Критиката като цяло се отнасяше към нея благосклонно… Най-правдивото изказване за нея, са думите на един американски автор, че това е „Книга, съдържаща в себе си революция”.[ 18, т.I, с.294, 297]

 

Е.П.Б. – американска поданица и руска патриотка

„По различни причини Е.П.Б. беше принудена да стане американска гражданка. Това много я тревожеше, тъй като подобно на всички руснаци тя беше страстно предана на своята страна” – спомня си нейната племенница мисис Джонстон в списанието ”The Path”. Е.П.Б. пише на своята леля, госпожа Фадеева:

Скъпа моя, пиша ти защото ме притискат странни чувства. Днес, 8 юли, е знаменателен ден за мен, но само един Бог знае добър знак ли е това или лош. Днес се навършват точно пет години и един ден, откакто пристигнах в Америка и ето сега си дойдох от Върховния съд, където положих клетва за вярност на Американската Република. Сега аз съм равноправна гражданка със самия президент на Съединените Щати… Всичко това е прекрасно: такава е моята оригинална съдба; но ми беше толкова противно да повтарям след съдията тирадата, която изобщо не очаквах – че аз, отричайки се от поданство и послушание на Всерусийския Император, приемам задължението да обичам, защищавам и почитам единната конституция на Съединените Американски Щати… Ужасно зловещо ми беше да произнеса това най-подло отричане!... Сега аз като че ли съм политическа и държавна изменница?... Приятно!.. Само че как ще спра да обичам Русия и да уважавам Господаря?... По-лесно е да си изпуснеш езика, отколкото да го изпълниш на дело”.[19, февраль. 1895]

Основателите на Теософското Общество напуснали Америка на 19 декември 1878 г и пристигнали в Бомбай на 16 февруари 1879 година.

Независимо от своето американско гражданство госпожа Блаватска винаги е била истинска руска патриотка. Нейната сестра Желиховска пише: „Започна войната между Русия и Турция и Елена Петровна не можеше да намери покой. Нейните писма, написани през 1876 – 1877 години, са изпълнени с тревога за своите съотечественици и страх за своите близки роднини, участващи активно в нея. Тя забрави за своите антиматериалистически и антиспиритуалистически статии, за да насочи огъня и пламъка си срещу враговете на руската нация…

Всички спечелени от нея пари от статии в руските вестници, а също и първите приходи за публикацията на „Разбулената Изида” били изпратени в Одеса и Тифлис за ранените войници и техните семейства или в Обществото на Червения Кръст.

 

Последни години

През последните седем години върху Е.П.Б. връхлетя истински ураган от клевети, преследвания, интриги, абсурдни обвинения във всевъзможни грехове и пороци. Предадоха я и преминаха в лагера на най-злите врагове най-близките, онези, на които тя вярваше и обичаше с цялата си душа. Теософите напускаха обществото на тълпи. Тя страдаше, преживяваше, но вършеше работата си: тя трябваше да бъде защитена, укрепена, да й отдаде до последно всичко, което може… и хората помнеха това…

Тя изключително дълбоко страдаше, смятайки, че е опетнила доброто име на своите Учители, техните Учения, че е навредила на делото и на самата теософска идея. И всичко това заради тези злощастни парапсихологични феномени и чудеса, които толкова щедро вършеше навсякъде, притежавайки изключителни способности, но отнасяйки се към тях с пренебрежение, наричайки ги „психологични капани”. Тя искрено се надяваше, че виждайки чудесата, хората ще започнат да вярват в дълбоките учения, които стоят зад тях и във великите Учители, които дават тези Учения. А когато желанието да станат ученици на Учителите, се превърна в масова треска и гонитба за посвещения, за получаване на окултни способности и бяха малко тези, които помнеха, че ученическият път – това е служение, добродетели, обети и кодекс на честта, страданията й нямаха граници. Тя искрено смяташе, че е изгубила делото заради собствената си глупост.

През последните си години тежкоболната Е.П.Б. пишеше неспирно; нейната непреклонна воля заставяше тялото да й служи. Тя бързаше да завърши „Тайната Доктрина”, труд, който, както казваха самите Учители, съдържа „същността на Окултната Истина”. Още дълги години тази книга ще бъде източник на знания и информация за бъдещите ученици”.(3)

На 8 май 1891 година в Лондон, на 60 годишна възраст Елена Петровна Блаватска умира. Лора Купер, една от най-близките ученички на Елена Петрова пише:

„Настъпващата нощ й донесе много мъчения и беше последната нощ, която тя прекара с нас… Когато умря последната надежда, болногледачката излезе от стаята, оставяйки Клод Райт, Уолтър Олд и мен около нашата любима Е.П.Б.: двамата стояха на колене пред нея, държейки ръцете й, а аз бях отстрани, поддържайки с ръка главата й. Така останахме неподвижни в продължение на дълго време, и така, в тишина, Е.П.Б. си замина. Ние дори не можахме да усетим мига, в който тя престана да диша. Чувство на голямо умиротворение изпълни стаята, а ние мълчейки, стояхме на колене…”^[5]

Невъзможно е да се изброят всички некролози и статии в памет на Елена Петровна, които се появиха в много страни по света. След една година, през април 1892 година Председателят на Теософското общество Хенри Стил Олкът издаде „Изпълнителна заповед”, в която в частност се казваше:

„В своето последно Завещание Е.П.Блаватска изказа желание на годишнината от нейната смърт някои от нейните приятели да се „съберат в Щаб-квартирата на Теософското Общество и да прочетат глава от книгата на Едвин Арнолд „Светлината на Азия” и откъси от Бхагават Гита” и тъй като правилно би било колегите й, които я надживяха да не позволяват да заглъхне паметта за нейната служба на човечеството и нейната любов до самозабрава към нашето Общество, долуподписаният предлага тази годишнина да се нарече „Денят на Белия Лотос”…”

Текстът на Изпълнителната Заповед беше издаден от полковник Хенри С. Олкът и напечатан в списание Луцифер брой X, номер 5 от Май 1892, стр. 250-251

„…Вие никога няма да я познаете такава, каквато я познавахме ние и затова никога няма да можете да съдите за нея справедливо и безпристрастно. Вие виждате само повърхността на нещата… Във вашите очи, в най-добрия случай за онези, които я обичат, въпреки нея самата – това е странна, чудна жена, психологическа главоблъсканица; импулсивна и добросърдечна, но въпреки това нелишена от пороци. Ние от друга страна…, намираме в нейното вътрешно „Аз” мъдрост по-дълбока, отколкото вие самите някога можете да възприемете…” – Кут Хуми.^[6]

Картина на Н.К.Рьорих „Вестител”, посветена на Е.П.Блаватска

***
Две мисии на Светлината
Диктовка на Госпожа Теософия от 19 януари 2010 г.