Владиката Мория (Мориа, Ел Мория) - Махатма^[1], Учител от Великото Бяло Братство – стана широко известен на света през 19-ти век благодарение на организацията Теософско Общество. Първа за него съобщи около 1880 година Е.П. Блаватска, на която Учителите Мория, Кутхуми и Джуал Кхул помогнаха да основе Теософското Общество.

Между 20-те и 50-те години на 20-ти век Учителят Мория сътрудничи с Елена и Николай Рьорих. Благодарение на това сътрудничество, между 20-те и 30 години в света се появи Учението Агни Йога или Живата Етика, дадено за да подготви съзнанието на човечеството за неговия нов етап на развитие, за приемане на огнените енергии, идващи на Земята.
През 60-те години за Владика Мория много писаха Марк и Елизабет Клер Профет. Чрез американските посланици се получиха много диктовки от Учителя Мория и другите Възнесени Владици.
В началото на 21-ви век Владиците продължиха работата чрез посланика в Русия Татяна Микушина.
И сега Владика Мория работи активно на Духовния план в помощ на човечеството на Земята.

Ето какво разказва Е.П.Блаватска за династията Мориа.

„Мориа (санскр.) е една от будийските царски династии Магадхи, към която принадлежали Чандрагупта и Ашока, неговия внук; също название на племената на раджпутите^[2]”. „Чандрагупта е първият будийски Цар на Династията Мориа, дядо на Цар Ашока. Ашока бил най-ревностен привърженик на Будизма; той издържал в своя дворец от 60 до 70 хиляди монаха и жреци, издигнал из цяла Индия 84 000 дагоби и ступи, (свещени хълмове или кули за святите реликви на будистите – бел.на пр.) изпращал мисии по целия свят. Текстовете върху различни едикти провъзгласени от него, разкриват най-благородни етически мисли; особено едиктите в Аллахабаде върху така наречената „колона на Ашока”. Тези сентенции са величествени и поетични, изразяват нежност както към животните така и към хората и възвишен поглед върху мисията на управника към своя народ, който с голям успех би могъл да бъде следван в нашата епоха”^[3]

„В будийската „Махаванше” Чандагутта – Чанрдрагупта, дядото на Ашока, е наречен княз от династията Мориа, какъвто той несъмнено е бил, по-точно каквито те са били, тъй като съществували няколко Чандрагупта. Тази династия, както се казва в същата книга, започнала от няколко кшатри(воини) по линия на Шакья, намиращи се в близко родство с Гаутама Будда, които, преминавайки през Химават(Хималаите), „открили възхитителна местност, добре напоявана и разположена сред гора от величествени бо и други дървета. Там те основали град, наречен от неговите владици Шакья Мориа-Нагара”^[4]

Известно е, че в своето последно земно въплъщение Мория се е родил като раджпутски княз в индийско съсловие на воини и управници, ползващи се с уважение заради мъжеството и честта си. Точната дата на неговото раждане не е известна. Наричали го Ранбир Сингх. В 1858 г., след смъртта на баща си, Ранбир станал махараджа на Кашмир. Историците изразяват одобрение на Ранбир за обединението на щатите Нагар и Хунза и за създаването на хуманни и справедливи граждански и углавни закони. Ранбир бил много популярен сред гражданите. Той напуснал този свят в 1885 г.

Според описанията той бил висок около 2 метра, имал военна стойка. Изразявал се твърде лаконично, като че ли е привикнал на безпрекословно изпълнение на указанията му. Обикновено бил облечен в бели дрехи и тюрбан. Създавал впечатление на човек в пълния разцвет на силите си – примерно около тридесет и пет годишен, но по думите на Блаватска, когато тя видяла Учителя в лондонския Хайд-парк през 1851 г, Той изглеждал точно така, както и в нейното детство. (Махатма Мориа се явявал в нейните сънища и видения, когато била още дете).

На тази първа среща в Лондон Учителят казал на Е.П. Блаватска, че му „трябва нейното участие в една работа, която той има намерение да започне”, а също, че „ще и се наложи да прекара три години в Тибет, за да се подготви за изпълнение на тази важна задача”^[5]. След 27 години Блаватска се оказва в Индия и Тибет, където отново среща Учителя.

Животът на Учителя Мория е забележителен с неговата подвижническа работа за обединението на древните истини на Изтока и Запада. В много отношения тази задача била изпълнена чрез основаването на Теософското Общество през 1875г. в Ню Йорк и по-нататъшните наставления, дадени чрез тази организация. Тези наставления постъпвали отчасти като лични писма, адресирани до шепата ученици на „Махатма Химавата”. Отделни глави на „Писмата” били преведени на руски език от Е.И.Рьорих и издадени под заглавието „Чашата на Изтока” през 1925 година в Рига. Пълното издание в Русия на „Писма на Махатмите” е осъществено през 1993 година. Оригиналите на тези писма сега се съхраняват в Британския Музей в Лондон.

Е.П. Блаватска казва, че благодарение на Махатма Мориа, Кутхуми и други Учители били написани нейните основни трудове „Разбулената Изида” и „Тайната доктрина. Синтез на науката, философията и религията” – книги утвърждаващи общия източник на световните философски системи и религии.

В своята книга „Писма от пещерите и дебрите на Индустан” Елена Петровна в литературна форма описва своите пътешествия из Индия с Учителя, който тя нарича в книгата такур Хулаб Лал Синг: „...грамаден на ръст раджпут, независимият такур от провинция Раджастхан, който ние отдавна знаехме под името Хулаб Лал Синг, а го наричахме просто Хулаб Синг. ...за този странен човек се носеха най-удивителни и разнообразни мълви. Носеше се мълва, че той уж принадлежи към сектата на раджа-йогите, посветени в тайнството на магията и разни други съкровени науки на Индия. Той бил богат и независим човек и мълвата не смеела да го заподозре в измама, още повече, че ако той се занимава с тези науки, то старателно криел своите познания от всички, освен от най-близките си приятели.

Почти всички такури имат за начало на своя род Сури (слънце) и затова се наричат суряванси, потомци на слънцето, не отстъпвайки на никого по гордост. Както те се изразяват, „земната мръсотия не може да полепне по слънчевите лъчи”, т.е. по раджпутите...”^[6]

Ще приведем още няколко щрихи от книгата „Писма от пещерите и дебрите на Индустан”, които разказват за уникалните способности на Учителя.

„Намествайки се по източен маниер (с краката) на една от изсечените в скалата скамейки, до самия край на верандата, той седеше неподвижно, обхванал с две ръце приповдигнатите си колене и вперил очи в сребристата далечина. Раджпут седеше толкова близо до ръба, че сякаш и най-малкото невнимателно движение би го запратило в зеещата под нозете му пропаст. Но той не отиваше по-далеч от стоящата косо до него гранитна богиня Бхавани... Само проблясващия от време на време ярък пламък на догарящите огньове, обливайки тъмно-бронзовото лице с игриви отблясъци, позволяваше от време на време да се видят неподвижните черти на сфинксоподобния лик и светещите като въглени, също такива неподвижни очи.
Какво е това? Спи ли той или е замрял? Замрял, както замират посветените раджа-йоги, за които той самият разказваше сутринта... нито съскането, нито силните удари на часовника, нито моето бързо движение... събудиха Хулаб Синг, който все така, както и преди висеше над пропастта... Подухна свеж и достатъчно силен предутринен вятър и разклати върховете около нас на стърчащите от бездната дървета. Цялото ми внимание сега беше съсредоточено върху група от три седящи пред мен раджпути: двама щитоносци и техния господар. Не зная защо, но то специално беше привлечено в тази минута от дългите развяни от вятъра коси на слугите, които седяха отстрани на верандата и бяха по-защитени от вятъра, отколкото техния саиб. Когато погледнах в посоката, където беше той, ми се стори, че всичката кръв застина в жилите ми: висящия до него и здраво привързан към колоната прозрачен воал (топи) се развяваше от вятъра във всички посоки; дългите коси на саиба пък лежаха неподвижно, като залепени към раменете му: нито един косъм не помръдваше, нямаше ни най-малко движение в леките гънки на белия воал, който го обвиваше; изваяната статуя не изглежда толкова неподвижна...”

В този момент на площадката се появи силуетът на огромна котка. Тигърът заръмжа страшно, изплашвайки всички пътешественици. Настана суматоха. Докато мъжете се хванат за оръжието, тигърът изчезна от площадката, тялото му се търколи в пропастта. Както се изясни по-късно, Хулаб Синг победил огромната дива котка ...със слово.

В нова глава Блаватска разказва как заедно с двама спътници отишла да изследва една пещера, представляваща поредица от стаи, навлизаща нагоре и в дълбочина на скалата на много километри. В една от пещерите тя изгубила съзнание от недостиг на въздух и можела да загине. Обаче от горната пещера, през която пътниците още не били минали, изведнъж се появил Учителят, макар че той трябвало по това време да бъде в друга провинция. „Хулаб Синг излезе от горния отвор с фенер в ръцете и скачайки долу от следващия, им викаше по-бързо да му „подадат” „бай”(сестрата)... Предавайки от ръка на ръка полумъртвия товар, те бързо тръгнаха след такура; но Хулаб Синг, по техния разказ, някак си съумял да действа и без тяхната помощ, независимо от затруднението, което му създавал товара (Е.П.Б била доста пълна жена – бел. на съст.). Докато те се провирали през горен отвор, той вече бил при другия долен и спускайки се в една килия, те едва успявали да видят бегло неговото развяващо се бяло покривало, изчезващо от едния ход в следващия по-долу. Акуратен до педантизъм, точен във всички свои изследвания, полковникът никак не можеше да съобрази по какъв начин такурът можеше да прехвърля така ловко почти бездиханното тяло от единия край на отвора до другия!... „Как са ме промъквали през пет тесни отвора, за мен ще си остане завинаги тайна...” Да отбележим също, че всички спътници на Блаватска излезли от пещерата мръсни, с измачкани дрехи, с кръв от получените драскотини, докато дрехите на такура били белоснежни както и преди това.

Отстъпвайки пред настоятелните молби на полковника, към края на пътешествието Хулаб Синг признал:
„- Аз наистина съм посветен в това, което при вас се нарича гупта-видя – тайни науки... Аз съм брахмачария^[7]...

- Какво е „тайни науки”? – продължил такурът. – За мен тези науки, както и за всеки, които е посветил целия си живот на тях, съдържат в себе си ключа към всички тайнства на природата и световете, както на видимите така и на невидимите. Но за този ключ се плаща по-скъпо отколкото си мислите. Гупта-видя е нож с две остриета и към него не можеш да пристъпиш, без да пожертваш предварително живота си, по-лошо, разума си, тъй като тя побеждава и убива всеки, който не успее да я победи...”

Ранбир Сингх - последното земно въплъщение на Владика Мория.
В различните източници се указват различни имена от последното въплъщение на Владика Мория. Е.И. Рьорих наричаше Учителя в това въплъщение „раджа Чернойя”. В своя дневник Зинаида Фосдик, най-близка сътрудничка на Рьорихови в Америка пише по думите на Елена Ивановна: „...Акбар се въплътил в раджа Чернойя, тъй като неговото астрално тяло било увредено, бивайки винаги на показ, в придворния живот, винаги приемащо стрели и поражения от всички страни. А било необходимо да дойде в Братството в здраво физическо тяло, затова е нужно това въплъщение”^[8].

Земните въплъщения на Учителя Мория са многобройни. Упоменаване за тях намерихме в различни източници: в трудовете на Елена Петровна Блаватска, книгите на Учението Живата Етика, в книгите и писмата на Елена Ивановна Рьорих, в книгите на Марк и Елизабет Профет и в други книги.

Предлагаме ви да се запознаете с някои от най-известните въплъщения на Владика Мория.

АВРААМ (около 2000 г. пр.н.е.)

Еврейски патриарх, родоначалник на дванадесетте колена на Израил. Иудеи, християни и мюсюлмани го считат за първия, който започнал да се покланя на истинския единен Бог.

Авраам и неговото семейство са упоменати за първи път в Библията като граждани на Ур Халдейски – процъфтяващ културен, политически и икономически център на технически развитата шумерска цивилизация.

Писателят Захария Ситчин твърди, че Авраам се е родил в 2123 година пр.н.е., бил е шумерски аристократ, който произхождал от жреческо семейство, свързано с кръвно родство с царския дом и управлявал многочислена челяд и собствена армия.

Книгата „Битие” в частност изобразява Авраам като могъщ властелин – вожд, който общува с царете, встъпва във военни съюзи и се разпорежда с поземлена собственост. Той обича мира, но е изкушен от военното дело и е великодушен като победител. Той е въплъщение на справедливостта, праведността, чистотата и гостоприемството. Явява се също и като пророк и застъпник пред Бога. Но, което е най-важно, Авраам е прототип на човек, твърдо придържащ се към вярата си в повтарящото се пророчество на Господ, че той трябва да стане „баща на много народи”, дори ако външните обстоятелства свидетелстват за обратното.

„Битие” разказва, че Авраам напуснал Ур с баща си и семейството и се заселил на шестотин мили от него, в Харан – крупен търговски център на северозапад от Месопотамия, на територията на днешна Сирия. Независимо, че Библията пази мълчание за ранния период от живота на Авраам, в устните предания се казва, че е участвал във военни походи, ратувайки за разпространение на единобожието. Разказват, че той унищожил идолите на своя баща Фара, който, както се казва в „Книга на Иисус Навин”(24:2), служил на „други богове”.

В Библията се казва, че когато Авраам навършил седемдесет и пет години и баща му умрял, Господ го призовал да остави всичко – рода си и дома на баща си, културата и култовете на Месопотамия - и да се отправи на пътешествие към земята, която Той укаже. Господ обещал на Авраам: „Аз ще създам от тебе велик народ”, и той напуснал Харан, вземайки със себе си жена си Сара, племенника си Лот и „всичкия имот, що бяха спечелили, и колкото души бяха придобили в Харан”. При пристигането им в земята Ханаанска Господ се явил на Авраам: „...тая земя ще дам на потомството ти” (Битие 12:5,7).

По време на глада, който нападнал Ханаан, Авраам бил принуден да се отправи на юг, към Египет. Когато преминали тежките времена, Авраам със семейството си, се върнал обратно. Той великодушно предоставил на своя племенник Лот правото да се засели в плодородната долина Йордан. Самият той се настанил в привидно лошите Ханаански земи в Хеброн. Господ отново му казал, че ще даде на него и на потомците му цялата земя, която вижда – „към север и към юг, към изток и към запад”. И макар че патриархът все още бил бездетен, Бог потвърдил: потомството на Авраам ще бъде безбройно като „земния пясък” (Битие 13:14,16).

В онези времена започнала войната на четиримата царе против петимата. Победителите взели цялото имущество на Содом и Гомор и отвели в плен живеещия в Содом Лот с цялото му имущество. Научавайки за това, патриархът въоръжил триста и осемнадесет човека, родени в неговия дом, поразил враговете и освободил Лот с имуществото му, а също народа и имуществото на царя на Содом. Връщайки се с победа, Авраам получил благословението на Мелхиседек – царя на Салим и свещеник на Всевишния Бог. Мелхиседек „изнесе хляб и вино”, а Авраам му даде десятък – „десетата част от всичко”(Битие 14:18,20).

В библейското повествование Авраам се явява също и в ролята на застъпник. Господ съобщил на Авраам за Своето намерение да разруши затъналите в пороци Содом и Гомор. Авраам се сдобил с обещание от Бога, че Содом ще бъде избавен от наказание, ако в него се намерят поне десет праведника. Градът все пак бил разрушен, но два ангела предупредили Лот за надигащото се бедствие и той избегнал смъртта.

Независимо от обещанията на Господ да умножи семето Авраамово, след десет години, прекарани Ханаан, Сара все още оставала безплодна. Според обичая на онова време, Тя предложила на мъжа си да вземе за жена прислужницата Агар, за да им роди дете. И Агар родила син Измаил. След тринадесет години, когато Авраам бил на деведесет и девет години, а Сара на деведесет, Господ се явил на патриарха като Ел Шадай – Всемогъщия Бог: „...ще бъда Бог на тебе и на твоите потомци”. Той обявил, че по същото време на следващата година Сара ще роди син Исаак(Битие 17:7,19), и че Исаак, а не Измаил, ще наследи баща си. Както рекъл Господ, „Сара зачена и роди Аврааму син в старините му”(Битие 21:2).

Обаче най-трудното изпитание за вярата на патриарха още предстояло. Бог му заповядал да принесе в жертва единствения си син, дългоочаквания наследник, на една от планините в земята Мориа. Извършвайки тридневен преход, Авраам направил олтар, положил Исаак на събраните дърва и вдигнал нож с намерение да нанесе удар на момчето. Но тогава ангел Господен се обадил: „...не вдигай ръка върху момчето и не прави му нищо; защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син, за Мене”(Битие 22:12). В жертва бил пренесен един овен, и Бог окончателно утвърдил Своя завет с Авраам.

След смъртта на Сара Авраам се оженил за Хетура, която му родила шест сина. Обезпечавайки всичките си деца, Авраам отдал „всичкия си имот на Исаак”(Битие 25:5). Той умрял на сто седемдесет и пет години и бил погребан до Сара в пещерата Махпеле, която в наше време се счита за свещенна от еврейте, християните и мюсюлманите – от всички, които произхождат от Авраам.

Благодарение на своите тесни взаимоотношения с Бога и вярата достойна за подражание, Авраам, както е отбелязано и в християнските, и в мюсюлманските писания, заслужил званието приятел на Бога („Ел Халил” в Корана; 2 Пар. 20:7; Ис. 41:8). Както казва апостол Павел в „Послание до Римляни”, той е баща не само на евреите, но и на „всички вярващи”(Рим. 4:11). Мюсюлманите, (които твърдят, че арабите имат своя произход от Авраам чрез Измаил) почитат патриарха най-много от всички библейски герои. В Стария град в Иерусалим на Яфските врати е изрязан надпис – откъс от Корана: „Няма друг Бог освен Аллах, и Авраам е Неговият възлюбен”^[9]

АРТУР, КРАЛ НА АНГЛИЯ (VI в.н.е.)

Крал Артур (англ и валл. Arthur ирл. Artur) е легендарен вожд на бритите от VI век от н.е., разгромил завоевателите-сакси; централен герой от британския епос и многобройните рицарски романи.^[10]

В митологията на стара Англия няма по-прекрасна епоха от времето на управлението на крал Артур и неговите доблестни рицари, когато всред мрачното средновековие настъпил разцвет на благородството и самоотвержената преданост на короната и на своята държава. Може да се каже, че от епохата на Артур започва историята на Британия.

Точни данни за живота на Артур не са известни, макар че разкази за неговия живот са записани както в историята, така и в легендите на цяла западна Европа. За пръв за него се споменава към шести век когато, без да остави наследник, умира крал Утер Пендрагон.

Според други източници, крал Артур бил единственият син на Върховния крал на Британия Утер Пендрагон. Кралицата Игрейна родила син Артур, на когото било съдено да стане велик управник на Англия. Възможно е поради опасения от придворни интриги, раждането на наследника да е било скрито от кралския двор и момчето тайно да е дадено за възпитание на мъдрия Мерлин – алхимик, маг и вълшебник (въплъщение на Сен Жермен), който бил в течение на придворните интриги и добре знаел за личностите, мечтаещи да узурпират властта и да лишат наследника от законния престол. След смъртта на Утер, Мерлин разкрил на 12 годишния (по –други източници 16 годишен) наследник тайната за неговия произход и го обучил на тайните на военното изкуство, които трябвало да помогнат на Артур да завоюва страната.

За да реши въпроса кой да бъде новият крал, Мерилин предизвикал чудодейно появяване в двора на Лондонския катедрален събор на квадратен камък със стоманена наковалня върху него и меч забит в нея. Върху камъка било написано: „Онзи, който извади този меч от камъка и наковалнята, се явява по рожденно право крал на цяла Англия”.

„Изпитанието с меч показва мощта на душата, свободна от робска привързаност към материалните неща, символ на които се явяват камъка и наковалнята. Това е свидетелство за божественото право на царете – само притежаващият най-големи достижения в Христовото съзнание е достоен да управлява...”^[11]

Събрали се рицари и воини, крале и големци от целия западен свят, но само 12 годишното момче успяло да извади свещенния меч. Епископ Кентерберийски го короновал за крал на Англия.

В един от двубоите със сър Пелинор Артур счупил меч, направен от камък и Мерлин обещал на краля нов меч Ескалибур, който изковали специално за него елфите на Авалон^[12]. Мечът на Ескалибур притежавал магията да поразява без да пропуска, но върху него се поставяло едно условие: острието да се вади само в името на добро дело и когато дойде срокът, Артур трябвало да върне меча на Авалон.

Ставайки пълноправен крал на Британия, Артур се оженил за Гвиневир (в други източници – Гвиневра) – дъщерята на спасения някога от него крал Лодегранс. Младите заживяли щастливо в Камелот.

През периода на благодатното управление на Артур Британия се наслаждавала на 12 години мирен живот. Това било време на разцъфтяването на рицарския дух. Артур събрал в двора си в Камелот най-смелите и предани рицари на кралството – Ланселот, Гавейн, Галахад, Парсифал и много други. Различните източници сочат, че общия брой на рицарите достигнал 100 – 150 човека. За заседанията на рицарите специално била изработена Кръгла маса, за да не се чувства никой нито първи, нито последен и всички били равни помежду си и пред краля.

В книгата „Владиците и техните Обители” Марк и Елизабет Профет казват, че рицарите от Кръглата Маса и придворните дами на Камелот били посветени от тайната школа на Великото Бяло Братство, продължители на традициите на Питагорейската школа в Кротон, Есейската община в Кумран. Те свято почитали и пазели съкровените истини на Братството, които им разкривал придворния маг и съветник на краля Мерлин. Рицарските турнири и двубои били начинът за проявяване на нивото на вътрешните достижения на техните души.

Артур водил своите рицари в търсене на Святия Граал – чашата, от която пил Иисус на Тайната Вечеря.

В ожесточено сражение при Камлам Артур бил смъртно ранен. После, както гласи преданието, три тайнствени кралици положили Артур върху ладия и го откарали в островната долина Авалон.

Според някои предания красивата история за най-благородния крал на средновековна Англия съвсем не свършила с това и в днешно време Артур само спи в Авалон, готов да възкръсне и да спаси Британия в случай на реална заплаха. Епитафията на неговата гробница в Гластонберийския събор гласи: „Hic jacet Arthurus rex quondam rexque futurus”(„Тук лежи Артур, кралят, който беше и кралят, който ще бъде”)^[13].

Сергий Радонежски е светец от Руската църква, основател на Троицкия манастир под Москва (сега лавра Троица-Сергиева), преобразител на монашеството в Северна Русия.

Родил се е в град Ростов(Велики) в 1314 година, в онзи тъмен час за Руската земя, когато тя, напълно разорена от Ордата, още стенела от ужаса на татарското нашествие. Именуван при кръщението Вартоломей, този бъдещ застъпник на Руси от рождението си проявявал чудеса на святост. Всяка сряда и петък младенецът в пелени винаги постил, отказвайки се от майчиното мляко. В детството си той прекарвал цялото си свободно време в молитви.

Ето какво разказва Е.И. Рьорих за Свети Сергий в свой очерк.^[14]

От животоописанието на Преподобния Сергий Радонежки знаем, че още на прага на юношеството му в него личал бъдещият отшелник и монах. Знаем също за неговата среща с един чуден старец, който изтълкувал на родителите му много знамения, съпровождащи раждането на техния сина и който казал, че на него му „надлежи да създаде обителта Пресвета Троица, за да поведе след себе си мнозина към разбиране на Божиите Заповеди”.

Когато Вартоломей навършил юношеска възраст и укрепналият му организъм вече можел да издържи суровостта на житието в уединение, той успял да осъществи своето заветно желание.

Заедно с брат Стефан те избрали възвишено място в една гъста гора, наречена Маковец, намираща се на 30 версти от Радонеж, недалеч от малката рекичка Кончура. Тук по-късно възникнал славният Троицки манастир. Братята се заселили тук и пренесли две дървени постройки – едната за църква, другата за жилище. Така било сложено началото на изпълнението на пророчеството на тайнствения Схимник.

Но Стефан не издържал дълго на тежестта на уединеното житие и отишъл в друг манастир. Вартоломей останал сам. В началото понякога идвал за богослужение старецът Митрофан, който след това въвел Вартоломей в монашески чин под името Сергий. След това започнали дни, месеци и години на пълно усамотение, потапяне в безмълвието на уединението. Несъмнено това били най-трудните времена, изискващи огромно напрежение на духовните и телесните сили.

Слуховете за неговото подвижническо житие скоро се разнесли из околността и при него започнали да идват хора, молейки за напътствия и съвети във всички свои работи. И младият подвижник не връщал никого без утешение, без слова на ободрение и вразумение.

Накрая при него дошли и желаещи да му подражават в житейския подвиг и молили да ги вземе за свои ученици. Сергий проницателно се ориентирал в техните подбуди и душевен багаж. Никога не отказвал на искрено търсещите подвига, само ги предупреждавал за трудностите на пустинното житие и за страховете, завладяващи новаците.

Когато около Сергий се събрали дванадесет ученика и били построени дванадесет отделни килии, те издигнали около цялото застроено пространство висока дървена ограда с врати, за да се пазят от диви зверове, и тихо потекъл животът на отшелниците в новоустроената Обител.

Самият Преподобни бил образец за отново пристигналите във всякакъв вид труд и подвизи - носил вода за братята, мелил брашно, пекъл хляб, варил квас, правил църковни свещи, кроил и шиел дрехи, обувки и работил за братята, по израза на Епитания, „като купен роб”. Лете и зиме ходил в едни и същи дрехи, не го хващал нито студ, нито пек и независимо от оскъдната храна, бил много здрав, „имал сила да устои на двама души”, бил висок на ръст. И на службите бил пръв. В промеждутъците между службите той въвел молене по килиите, работа в зеленчуковата градина, шиене на дрехи, преписване на книги и дори иконопис.

Запазили са се немалко свидетелства на очевидци за чудесата, които творил светията. Той възкресявал мъртви, излекувал болни. От докосването на ръцете му проглеждали слепи.

Когато манастирът се разраснал и започнал да изпитва недостиг на вода, по молитва на преподобния Сергий близо до манастира бликнал мощен извор. Той съществува и досега, и днес водата на извора носи изцеление на много хора. Пресветата Богородица, Майка Мария се явила на Сергий с двама апостоли и напътствала светия подвижник.

По инициатива на Преподобния Сергий уединеното житие се разпространило широко в Московската Руси. Ученици и „събеседници” на Преподобния основали около 40 манастира от нов тип, учениците на неговите ученици – още около 60. В XV и XVI векове всички гори на северната Руси се населили с живеещи в уединение, духовни чада и подражатели на Преподобния. Те развивали земеделие, строителство, внедрявали занаятчийството и полагали основите на държавността върху културата на духа.

Може да се каже, че подвижническият живот на Сергий, въвеждащ в живота високо нравствено учение със своя личен пример, отбелязъл Нова Ера в живота на Руската Земя. Благодарение на широкото установяване от него и учениците му на новите обители, школите за суров подвижнически живот, силно се повдигнала нравствеността на народа. Възникналите около тихите манастири-школи цели селища и градчета постоянно имали пред себе си неповторима школа на високо самоотричане и безкористно служение на ближния.

Когато в 1380 година ординската войска отново тръгнала към Рус, Сергий благословил княз Дмитрий за битка с татарския хан Мамай на Куликовското поле и притежавайки дара на провидението, предсказал голяма победа на руската войска.

В „Грани Агни Йога” четем за Сергий: „Той разбрал повратния момент в историята на Руската Земя и обърнал нейния ход в нужното направление, поемайки върху себе си голямата отговорност за изхода на битката при Куликовското поле. Той благословил за нея княз Дмитрий и неговата войска. Трябвало да почуства и разбере този решаващ повратен момент и да положи своя духовен авторитет на Чашата на везните на историята. И Той направил това. Взимал дейно участие в делата на Московската държава, помагайки на княза със съвети, а лаврата била като духовен център на освобождаващия се от татарското иго народ. Ненапразно бил наречен Воевода на Руската Земя”^[15]

Преподобният Сергий умрял на 78 годишна възраст. Когато 30 години след погребението отворили гроба, видели неговите нетленни мощи, от които излизало благоухание, дори дрехите на покойника били невредими, въпреки че гробът бил престоял дълго във вода.

Преподобният Сергий Радонежски бил истински духовен вожд на руския народ, „строител на руската духовна култура”, по думите на Н.К.Рьорих.

Е.И.Рьорих писа: „...смисълът на цялата дейност на Преподобния не е във външната църковност, а в неговото високо нравствено-възпитателно влияние върху неговите съвременници. Установявайки сурови устави, внасяйки дисциплина в дивите нрави на онова време, Той творил характера на народа, създавайки по този начин мощта на Държавата. От историята знаете в какво хаотично състояние се намирал духа на народа в тежките времена на монголското иго и разюзданите нрави на враждуващите помежду си князе. Необходима била сурова школа и юзда; и средствата за това трябвало да се вземат от най-близките достъпни за народа понятия. Нужни били символи, нужна била обрядност за съзнанията, излизащи от младенческото състояние. ...паметта за Сергий никога няма да умре, защото велик е Магнитът на Духа, заложен в душата на руския народ. Историята на развитие на Духовността в руската душа и началото на образуването и строителство на Руската Земя са неразривно свързани с този Велик Подвижник”^[16].

АКБАР ВЕЛИКИ(1542 – 1605)^[17]

Акбар, Джелал-ад-Дин Мухамад (Акбар Велики) е третият падишах на династията на Великите Моголи, тимурид, внук на Бабур, пряк потомък на Тамерлан^[18].

През 16-ти век Моголската империя на Индия фактически била покорена от чуждоземни завоеватели, така че в 1556 година, когато Акбар Джелал-ад-Дин Мухамад наследил трона, от някога обширната империя останал само столичния град Делхи. Изтъкнатият млад император Акбар, който в момента на качването на престола нямал и четиринадесет години, се отправил да отвоюва своето царство. Той станал знаменит в целия свят като Акбар Велики – най-могъщия от Моголските императори.

Император Акбар притежавал потресаваща физическа издържливост, която спомагала за неговия необичаен военен успех – той можел да измине 240 мили за 24 часа, за да се появи изненадващо и да порази врага. Голяма част от неговото дълго царуване преминала в покоряване на метежните князе на Северна Индия и обезпечаване на мир чрез учредяване на здрави провинциални правителства.

Акбар разширил границите на своята държава, завоювайки цял северен Индустан, включително Кашмир, Гуджерат и земята Инда. При това той се проявил не само като успешен пълководец и доблестен воин, но и като великодушен към победените, а също и като мъдър политик, стараещ се, където е възможно, да избегне кръвопролитията, постигайки резултати чрез провеждане на мирни преговори, сключване на съюзи и династически бракове.

В 1574 година, завършвайки в основни линии териториалното формиране на държавата, Акбар пристъпил към провеждане на вътрешни реформи. Целта на реформите била създаване на могъща централизирана държава върху основата на справедливо и равно отношение към всички населяващи я народи. Преди всичко той усилил контрола над армията, провел ново административно деление на държавата, установил единна данъчна система. Данъчната реформа имала в основата си най-строг отчет, който не позволявал на чиновниците да скриват и да разхищават значителна част от сборовете. Едновременно с това било предвидено да не се вземат данъци когато няма урожай и при глад, предоставяне на кредити в пари и зърно. Акбар отменил данъците на немюсюлманите и унизителния за индусите поголовен данък. В цялата империя била въведена единна система на мерки и теглилки, а също единен слънчев календар, основан на данните от таблиците на Улуг-Бек. Падишахът отделял огромно значение на развитието на търговията, която завързал дори с европейците. Стремейки се да разшири господството на Моголската империя в Индия и да привлече на своя страна индуското общество, Акбар активно привличал индуски раджи на важни постове в държавата и армията.

Акбар ознаменувал себе си като поощрител на науките и изкуствата, събирайки около своя престол най-добрите учени, поети, музиканти и художници. Неговият най-близък сподвижник, везирът Абу-л-Фазил, бил многостранно образован човек, говорещ на много езици, който оставил записки за управлението на Акбар. По време на управлението на Акбар била създадена школа на живописта, събрана била най-богатата библиотека, наброяваща повече от 24 хиляди тома. В 1569 година близо до Агра започнало строителство на новата столица Фатехпур-Сикри („град на Победата”), която скоро станала процъфтяващ културен център на Индия, по-крупен от Лондон по онова време.

Своята основна задача Акбар виждал в примиряването на различните народи, населяващи неговата разраставаща се империя. Отнасяйки се еднакво доброжелателно към всички свои поданици, той разрешил свободно вероизповедание на всички религии. В новата столица било построено най-прекрасното здание с величествен купол, предназначено специално за диспути на богословски теми, в които самият Акбар взимал дейно участие. Заедно с Абу-л-Фазил той разработил основите на така наречената „божествена вяра”, представляваща съчетание от елементи на индуизма, зороастризма, исляма и отчасти на християнството. Акбар казвал: „Истинна е само тази вяра, която разумът одобрява”. Той се стремил да покаже, че Бог е един, а всички религии са само различни пътища за приближаване към Него. Към двореца било създадено специално ведомство, което се занимавало с превод на различни религиозни книги, за да могат хората сами да се убедят в единството на религиите и да отхвърлят враждата и фанатизма. Той казвал: „Много глупци, поклонници на традициите, приемат обичаите на предците за указание на разума и по този начин се обричат на вечен позор”. Акбар отменил редица съществуващи варварски обичаи, такива като ранните бракове, самозапалването на вдовиците и т.н. Опитвайки се да утвърди „божествената вяра” в качеството на нова, обща за цяла Индия религия, Акбар не принуждавал никого да следва нито новата, нито която и да е друга религия, облягайки се в своите нововъведения само на разума и свободната воля на човека. Търпимостта била негова отличителна черта. Той също така не бил привърженик на каквито и да било култове и обряди, считайки, че „на Бога трябва да се служи нравствено с чисти дела и мисли”.

Но както това често се е случвало в историята на човечеството, именно най-светлите начинания предизвикват неразбиране и непримирима вражда. В 1580-82 гг. избухнало въстание на крупните феодали срещу провежданите от Акбар реформи. Основният лозунг на метежа бил „сваляне на управника-вероотстъпник”. Закостенялото съзнание на фанатиците не можело да приеме политиката на търпимост и братско отношение към представителите на друга вяра. Въстанието било потушено.

Акбар умрял в 1605 година, управлявайки държавата 50 години. Огромната империя, благодарение на постоянната грижа на своя властител, достигнала при Акбар такъв разцвет, какъвто не е имало нито преди, нито след него. Когато синът на Акбар, Джахангир, наследил трона, той отхвърлил реформите на баща си, особено по въпросите за религиозната търпимост и империята бързо се разпаднала. Внукът на Акбар Шах Джахан (въплъщение на Учителя Кутхуми) наследил само малко и неуправляемо кралство, но съхранил голямата любов към културното наследство на дядо си. Най-велик от монголските строители, Шах Джахан подарил на Индия Тадж-Махал – най-скъпата на сърцето му история на любовта.

Като обощение на живота звучат словата на Акбар: „Щастлив съм, защото можах да прилагам в живота свещеното Учение, можах да дам доволство на народа и се откроих с големи врагове”. Той по право остана във вековете под името Акбар Велики – мъдрият управник и обединител на народите, чиито идеи за единство на източника на всички религии надживяха столетията^[19].

Материалът се печата със съкращения