Скъпи приятели!

Продължаваме да разказваме за Владиците на Мъдростта – за техните истории, за някои от въплъщенията им, за същността на техните учения. Всички статии за Владиците се намират в раздел Ликове на Владиците. В този брой публикуваме статия за Владика Серапис Бей.

 

Серапис Бей

Серапис е необикновен Бог. На многобройните му изображения той е представен с различни образи: ту като змия с човешка глава, ту е обвит от змия, между пръстените на която се виждат символите на Зодиака. Често – това е човек, облечен в гръцка туника с кошница на главата. Понякога е изобразен с рога. Каква е същността на тези метаморфози? Кой е Серапис Бей в действителност?

Да се обърнем към достоверен източник – „Теософски речник“ на Елена Петровна Блаватска:

„СЕРАПИС (Егип.) - Велик слънчев бог, който в народните поклонения заемал мястото на Озирис и в чест на който (жреците) пеели седем гласни. На изображенията му често е представян като змия, „Дракон на Мъдростта. Височайш Бог на Египет през първото столетие на християнството“.

Веднага възникват въпроси. Каква е връзката между Озирис и Серапис? Защо Серапис е представен като змия и какво олицетворява този символ? Защо Серапис е бил височайш бог в Египет именно в първите години на християнството, а не по-рано или по-късно? Ще търсим отговорите.

 

Кой е Озирис? Връзката между Озирис и Серапис

Озирис, както пише в съвременната енциклопедия, е бог на възраждането, цар на задгробния свят в древноегипетската митология и съдия на душите на умрелите.

В „Теософски речник“ има достатъчно пълно обяснение, в което се разглеждат различните аспекти на този Бог. Е.П.Блаватска отбелязва идентичността на Озирис с Ахура-Мазда (Санат Кумара) като Първопричина, самосътворен от бога, от Логоса. И според степента на своята диференциация и персонификация (при потъването във все по-плътните слоеве на творението) Озирис придобива различни аспекти, т.е. превръща се в други божества, които имат свои имена.

„ОЗИРИС (Егип.) е най-великият Бог на Египет, Син на Себа (Сатурн) - небесния огън, и Неит - предвечната материя и безграничното пространство. Това показва, че той е самосъщностен и самосътворен бог, първото проявяващо се божество(нашият трети Логос), идентичен с Ахура Мазда и другите „Първо-Причини“. Защото както Ахура Мазда е единен с Амешаспентите или е техен синтез, така и Озирис - колективното единство - при диференциацията и персонификацията става Тифон - свой брат, Изида и Нефтида - свои сестри, Гор – свой син и други свои аспекти“

 

 

Съдът на Озирис. Древноегипетска фреска. Озирис е седнал на трона и държи
 в ръцете си  атрибутите на властта. Зад него стоят сестрите му Изида и Нефтида.
 Отляво бог Гор с глава на сокол води умрелия на съд при Озирис.

 

В „Разбулената Изида“ Е.П.Блаватска пише за слънчевата природа на Озирис:

„Нито Озирис, нито Гор никога не се споменават без да се направи връзка със слънцето. Те са „Синове на Слънцето“; „Господ и Обожател на Слънцето“ – такова е неговото име“.

Тук е приведен цитат от книгата на Едуард Покок, британски изтоковед и свещеник, живял в 15-ти век, който доказвал тъждествеността на египетската, гръцката и индийската митологии. Покок описва Главата на слънчевата раса на раджпутите, наричан в древната индуска традиция „Великото Слънце“ и казва, че „това Велико Слънце било обожествено след смъртта; и съгласно индуската доктрина метемпсихоза се смятало, че неговата душа е преминала в бика „Апис“, Сера-пис на гърците и СУРА-ПАС, или „Слънчевия Глава“ на египтяните... Озирис, по-правилно Усрас, означава едновременно и „бик“, и „лъч светлина“. Сурапас (Серапис) – слънчевият глава“, тъй като Слънце на санскритски е Суря“ (цит. по „Разбулената Изида“, т.2).

По такъв начин, става разбираема връзката между Серапис и Озирис. Озирис е висш аспект на Серапис и затова последният има слънчева природа.

След диференцията (алегорично – смъртта) душата на Озирис преминава в бика Апис, чиято природа е светлината и по този начин го превръща в Серапис. Това напомня на „падането в зараждане“ на Синовете на Огъня, които одухотворили по този начин физическите форми на Третата човешка Раса. (Подробно за този процес четете в главата „Падението“ на Ангелите“ в книгата „Доброто и Злото. Личен прочит на „Тайната Доктрина“ на Е.П.Блаватска).

В учението на гностиците бикът Апис символизира нисшата телесна природа на човека. След смъртта душата, преди да се е освободила от тялото се нарича Серапис, след като получи свобода – Озирис (Осирис).

В древността повсеместно е било разпространено поклонението на Слънцето. Наричали слънцето „пораждащо боговете, които се явявали наследници на Слънцето“.  Неговите даващи живот лъчи били символ на „Този, които е Владика на Живота и Смъртта“.

„Това е била религията на най-ранните ведически брахмани, които в най-старите химни на „Ригведа“ наричат Суря (Слънце) и Агни (огън) „управител на вселената“, „владетел на хората“ и „мъдър цар“. Това е било поклонение на маговете, зороастрийците, египтяните и гърците, независимо от това дали са го наричали Митра или Ахура-Мазда, Озирис или Зевс, почитайки като негов най-близък родственик Веста – чистият небесен огън“ (Разбулената Изида“, т.2).

Обаче в древността хората се покланяли не само на Слънцето. Е.П.Блаватска говори за две династии на царе и богове.

„Най-древните легенди от историята на Индия упоменават две династии, изгубени днес в мрака на вековете; първата била династията на царете на „слънчевата раса“, която царствала в Айодхия (сега Уде); втората - династията на „лунната раса, в Праяга (сега Аллахабад). <...>

В “Manifestation to the Light” от Шампольон всяка глава напомня за двете Династии на Царете на Слънцето и Луната. По-късно всички тези царе били обожествени и превърнати след смъртта им в слънчеви и лунни божества“.

Поклонението на лунните божества, както твърди Е.П.Блаватска било най-ранното изкривяване на великата първоначална вяра в Слънчевите богове. И, както ще видим по-нататък, в средните и следващите векове довело до гонение и унищожаване на слънчевия култ.

 Да се обърнем към още един цитат от „Теософски речник“, който обяснява наличието на знаците на Зодиака върху изображението на Серапис, като един от аспектите на Озирис.

„Като слънчево божество той (Озирис) имал дванадесет по-малки богове под себе си – дванадесетте знака на Зодиака. Макар името му да е „Неизречимо“, всеки от неговите четиридесет и два атрибута носи едно от неговите имена, и неговите седем двойствени аспекта формират числото четиридесет и девет, или 7х7; първите са символизирани от четиринадесетте члена(части) на тялото му, или два пъти по седем“.

Така, в Озирис има цяла Йерархия от низши божества (в т.ч. и боговете на Зодиака), съдържащи неговата духовна квинсентенция.

Постепенно уплънявайки се, всеки аспект на Озирис придобива черти, свойствени на все по-плътните слоеве на съществуванието, включителното и физическото.

„Четирите аспекта на Озирис били Озирис-Птах (Светлина) – духовен аспект; Озирис-Гор (Разум) – умствен, манасен аспект; Озирис-Лунус – „Лунен“ или психически, астрален аспект; Озирис-Тифон – Демонически, или физически, материален, затова и пълен със страсти, буен аспект. В тези четири аспекта той символизира двойственото Его – божественото и човешкото, космически-духовното и земното“.

Както отбелязва Е.П.Блаватска, „тази египетска концепция е най-многозначителната и величествената, тъй като включва в себе си целия диапазон на физическата и метафизическата мисъл... По такъв начин бог изчезва в човека, а човекът се обожествява в бога“ (Теософски речник“)

Този дълбок смисъл на древните вярвания, който включва в себе си целта на еволюцията на вселената и човека, бил постепенно изгубен и се превърнал в пълната си противоположност: Слънчевите Богове били отъждествени със Злото, обявени за езически идоли и демони, и заменени с нови богове.

 

Змията като символ

Нека да разгледаме как е изобразяван Серапис в първите векове до новата ера и първите векове от новата ера.

                                      1                                                 2                                                      3

1.  Исида-Термутис, Серапис-Агатодемон и Озирис Канопуса. Стела от гръцко-римския период. Музеят в Лайдена.

2. Серапис-Дионисий и Изида. Стела от варовик. 1 в. пр.н.е.

3. Серапис-Агатодемон (Богът-Змия, почитан в Александрия и околностите му), бронз, Национален музей, Атина.

 

Змията като символ има много древнен произход и води началото си от периода на сътворението на Земята като планета на физическия план и се асоциира с „Духа Божий“, диханието на който „излюпило“ космическата материя – по аналогия с това как змиите снасят яйцата си.

В „Разбулената Изида“ (т.2) се съобщава за тълкуването на първоначалния култ към Змията от Посветените.

„В том I цитирахме откъс от Мантрата на Змията в „Айтарея-брахман“, в който земята е „Сарпа Радни“, Змията Царица и „майка на всичко, което се движи“. Тези изрази се отнасят към факта, че преди нашата планета да стане яйцеобразна или кръгла, тя представлявала дълга следа от космически прах или огнена мъгла, която се движила и извивала подобно на змия. Това, е казано в обясненията, е бил Духът Божий, движещ се из хаоса, докато неговото дихание не произвело космическата материя и не я принудило да приеме пръстеновидна форма на змия, захапала опашката си – емблема на вечността в нейния духовен смисъл и емблема на нашия свят – в нейния физически смисъл“.

Змията се използвала като символ в различни аспекти на еволюционните процеси както на планетата така и на човечеството.

„По понятията на най-древните философи... земята, подобно на змията, сваля кожата си и се появява обновена след всяка малка пралая (период на покой), а след великата пралая възкръсва или отново се проявява от своето субективно състояние в обективно. Подобно на змията тя не само „сваля старата си кожа, – казва Санхуниафон – но се увеличава по размер и сила“. Ето защо не само Серапис, а по-късно и Иисус е бил изобразяван във вид на голяма змия“ („Разбулената Изида“ т.2)

В процеса на еволюцията на човечеството участвали Нагите, древни Змии, които „Тайната доктрина“ нарича „Синове на Волята и Йоги“. Нагите били породени в началото на Третата Раса. В древноиндийските сказания за няколко Риши и тяхното потомство се казва, че „Пуластя (божество, сътворено от самия Брахма) е представен като баща на всички Змии и Нагове – породени от яйце“

„В Тайната Доктрина първите Наги - Същества по-мъдри от Змиите – са Синове на „Волята и Йоги“, родени преди пълното разделяне на половете, „развили се в яйца, съдържащи човешки зародиши, създадени чрез силата на (Крияшакти – Мисълта) от Светите Мъдреци“, принадлежащи към ранната Трета Раса“.

По такъв начин, Змията олицетворявала божествената Мъдрост. Ето защо много божества се изобразявали във вид на Змии, а също със змии и дракони, като атрибути на тази Мъдрост.

По-нататък Змията станала символ не само на боговете, но и символ на Адепта.

„Змия и Дракон били наименования, давани на Мъдреците, Посветените Адепти от древността“ (Тайната Доктрина, т.1)

Едва в по-късните векове образът на Змията започнал да се олицетворятва със Злото.

Елена Илина

Следва продължение...

 


 

http://sirius-ru.net/

Редактор на изданието Татяна Мартиненко

Мир, Светлина и Любов!

 

https://r.sirius-ru.net/2018/2018-09-04.htm